"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

събота, 30 октомври 2010 г.

Дама Пика, покажи се

Помните ли - тъмна стая, запалена свещ, огледало, малко парфюм върху него и картата на Дама Пика? Три пъти "Дама Пика, пожи се" и... някой знае ли края?

Една от "най-страшните" ми истории от детството е докато следвахме този ритуал в мазата на блока в Шумен. Според нашата легенда след третото изричане духът на Дама Пика трябваше да започне да ни души, като в същото време затиска вратата, от която ние инстинктивно ще се мъчим да излезем. Логичният въпрос е - защо ни е да го правим? Нашият отговор - защото бяхме на по девет-десет и във ваканция :D

Финалът на една от "най-страшните" ми истории от детството е, че изпукахме от страх и още на втория път хукнахме към апартамента.



Естествено подгрявам ви за идващия Хелоуин, но и продължавам да се чудя от къде идва тази "любов" към страха. Например защо Bla обожава зомбита? Защо посрещнахме една Нова година с The Hill Have Eyes... за втори път :) Защо един от най-вълнуващите моменти, докато бях на 6 или 7, беше да гледам Twin Peaks на руски... за втори път... този път изпод одеалото, защото вече знаех кога ще става страшно :D Защо в пети или шести клас планирахме да викаме някакъв друг дух, който пък ядеше захар? И защо ми се струва, че ще ни стане супер тъпо, ако наистина повярваме, че всичко е измама?

Ето ви още за Дама Пика.

(между другото, поради блокиране на страницата копирах "Дама Пика, покажи се" три пъти... все още се чувствам добре, може би новите технологии не й влияят :))

(избрахте ли кулминационния страшен филм за утре вечер? аз съм още в чудене и изрових тези - цък)

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Имаше време, когато празнувах какво ли не

Включително и адаптиран Хелоуин, т.е. без костюми, но със сладкиши и страшен филм. Едно от най-добрите попадения беше The Hills Have Eyes... ужасна работа. Миналата година карахме с първия тиквен фенер и Rosmary's Baby, не беше лошо. Този път усещам как ще пропусна празника.



Все пак, профилактично, реших да се поровя за някоя психария. И това, на което се натъкнах, съвсем ме отказа да празнувам - Cannibal по онази отвратителна история за германеца, който пуска обява в търсене на мъж за ядене... и получава отговор. Ями-ям.

Е, да видим дали ще има "цар на страшните филми"* тази година.

Чудя се защо толкова обичам тези филми, след като съм абсолютна паника и Винаги (!) подскачам поне по веднъж :D

*и все още смятам, че най-добрият психарски филм, който съм гледала, е сериалът Twin Peaks. Може би, защото продължавам да имам желание да го пускам отново (периодично). За сметка на това съществува филм, който никога, ама никога не искам да гледам пак - Paranormal Activity, само като се сетя изтръпвам :D

(на снимката е едно коте-крадец, което ядеше от манджата на това коте-заплес)

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Като стана въпрос за брането на царевица

Не, че сега му е времето... и не, че е станало въпрос... малки подробности, които няма да ме спрат да пиша за брането на царевицата.


Та аз съм брала царевица. Би било срамно такъв огромен царевицолюбител като мен да вярва, че тя расте по... количките с надпис "Варена царевица" по центъра на града. Нищо подобно - расте си далеч от града, на онези полета, към които няма да тръгнете с новото си черно Ауди, а инкогнито ще грабнете синьото си Трабантче. На едно такова поле съм брала преди години. Историята толкова често се споменава с повод и без повод, че сякаш беше вчера. И не, защото съм поставила рекорд по събрани кочани... де ти такива спомени... а защото бях най-безмилостно нападната от някакви дребни летящи и жилещи създания. От тогава за мен царевицата си расте или по пазара, или в количките с надпис "Варена царевица"

Да, брането на царевица може да бъде болезнено. За разлика от нейното хапване.

По този повод:



и -> тук.

неделя, 24 октомври 2010 г.

В стилно търсене на квартира?

Докато Nezzo празнува своите вълнуващи 18, слънцето пече чудесно, някой от вас може би сега подготвя вкусен сладкиш за следобедното си кафе, а друг се разхожда из някой парк... та в този хубав момент аз търся къде да живея в София. И да ви кажа се изнервям от обяви тип "давам прекрасна стая на изгодна цена... за самотен, добре изглеждащ мъж" (да се чуди човек на кое повече да се ядоса - че пропуска изгодна цена, че не е самотен, може би не е добре изглеждащ или... ами... че не е мъж) или "давам таванско помещение... на партера"???

И така, опитах дистанционно да търся квартира със стил посредством сайтовете за недвижими имоти. Колкото и да са ми жълти очилата, не мога да пропусна факта, че мързеливи хора снимат ужасно мръсни мизерни стаи и искат за тях нелогично висок наем.

Колкото и да дишам дълбоко, София отново започва да ме изнервя. А става въпрос само за 4-5 месеца...

Оплаках се. Не ми олекна, но нищо - пускам мъката си из интернет пространството с допълнението -> предложенията се приемат с добро око - даже се насърчават :)

(до тук със стила в търсенето на квартира)

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Бездействат ли ви крушките?

Няма нужда да поглеждате към тавана. Въпреки че е 15:41 часа, в момента е толкова тъмно в стаята, че се чудя защо не светна лампата. Обаче не става въпрос за това.


Напомням ви за анимационните филми, в които често гениалната идея е придружена със светнала лампа (и ококорен поглед... но за него друг път :)).

Е, преминавало ли е скоро през вас това наелектризиращо усещане, че нещо голямо ви завладява и вие сте отново на гребена на вълната? Хвърляте ли искри наоколо в такъв момент или си пазите цялата светлина само за себе си?

Макар че често ми хрумват всякакви абсурдизми от нищото, този път си имам муза - книгата "Бизнес мисленето" на Пол Слоун, подарена ми от издателство "Лик" като част от инициативата "Имаш ли блог?". Повече от мен за книгата - тук.

И за малко да пропусна да ви попитам най-важния въпрос - обичате ли да си играете с най-добрия приятел на човека - мозъка? Предлагам ви едно забавно и леко мозъчно натоварване от книгата на Слоун:

"Проблемът с метрото

Голям град в Съединените щати имал проблеми с кражбата на електрически крушки от метрото. Крадците развинтвали крушките и това водело до допълнителни разходи и проблеми с безопасността. Инженерът, на когото била поставена задачата да реши този проблем, разполагал със съвсем скромен бюджет и не можел да промени местонахождението на електрическите крушки, но той намерил наистина новаторско решение. Какво е то?"

понеделник, 18 октомври 2010 г.

Ремонтирам си чистачките, не се сърди, ако...

... не съм съвсем адекватна. Погледнат през моите очи, светът ми изгежда някак си така...

Все пак, дъждовно е, извинението ми е желязно.


Затова се движа с 5 км/ч, поспирам често и като нищо бих пропуснала да позная познати физиономии край мен. На всичкото отгоре подсмърчам... Та, почакай да си ремонтирам чистачките и гледай какво ще става към Коледа ;)

(междувременно, по покана на Онди се замечтах за дома, а Стънчо отбеляза 26-я си рожден ден... остаряваме бавно...)

понеделник, 11 октомври 2010 г.

С главата надолу

От край време си имам подготвен отговор на въпроса "Какво ненавиждаш?":

-> да ме гъделичкат;
-> да ходя на фризьор;
-> да ям яйца - на очи, твърдо сварени, почти несварени... всякак.

В момента си давам сметка, че:

-> за да поддържа човек кръвното си налягане в норма, имунната система на макс, настроението задоволително, трябва да се смее искрено и, колкото е възможно, по-продължително всеки ден... за мен единствените два сигурни и изпитани метода са гъделичкането и "Приятели"... Факт - все по-често ме гъделичкат без да се мръщя след това;

-> може би най-сигурният признак, че светът е поел към тотална промяна с наближаването на 2012, е фактът, че преодолях ужаса си от фризьорския салон (и в частност страхопъзльовщината от онзи образ на злобно-клюкарката-фризьорка). Факт - всеки месец, на 11-и или 12-и съм там;

-> и, за финал, за да срутя тотално вселенския ред - проядох яйца. Не просто ги преглътнах, а започнах да усещам вътрешно желание да си сваря някое :D


Ужас, май откакто познавам Стънчо съм поела към едно обръщане с главата надолу. Но пък, като една типична Водо-лейка, да си стоя на едно място звучи толкова невъзможно.

Втори ужас, преядох с пица собствено производство (и с варено яйце измежду всички останали зеленчуци)...

Поздрав за всички дечурлига, които междувременно си вървят напред:

събота, 9 октомври 2010 г.

Защо българският влак е моето второ "аз"?

Защото обича безобидните щуротии... например докато в първа класа е кучешки студ, то във втора парното достига неподозирани висоти.

Защото не умее да си чисти прозорците и следва култовата философия "Щом все още се вижда навън, страшно няма".

Защото обича да прави подаръци - на един залез през прозореца, на друг неочакван спътник в купето, на трети - 50% намаление.

Защото си има своите безгрижни моменти и умее да превърне едно двучасово пътуване в четиричасова одисея :)

Защото очевидно обича да пътува.

Защото не е фен на високите скорости.

Защото забранява да се пуши в помещенията му - в тоалетните също!

Защото любимата му гара за почивка е варненската...

... а старозагорската е неговата слабост ;)

събота, 2 октомври 2010 г.

Щракам си с пръсти

Но нито подхващам кючек, нито изниква някой ориенталски съмнителен субект с паранормални способности... дори и келнер не се появява с някоя забравена сметка.

Общо взето, щракам си с пръсти, но не ми е весело (дори и при спомена за онази училищна екскурзия, на която носех последния албум на Георги Христов, в който той възпяваше "шакадъм", а ние се кълчехме на дискотека в трапезарията).

Щракам си с пръсти и се чудя дали след като отрежа ноктите им да не ги лакирам... да рискувам ли, да не рискувам ли...

Щракам си с пръсти и си спомням за руската приказка, в която по заповед на щуката всичко се случваше на минутата.

Щракам си с пръсти, след като те са притичали по клавиатурата и са оставили във фейсбук следата - "Plamena Markova мисли, че в главата й е "blank space"... на кой му се попълва?" Да видим кой е истински приятел.

Щракам си с пръсти и откривам, че изобщо не съм почерняла това лято.


Щракам си с пръсти и забелязвам, че едно време по ми се отдаваше...

Щракам си с пръсти и осъзнавам, че това беше едно напълно безсмислено включване в иначе стриктно смисления ми блог.

Щракам си с пръсти и признавам, че при написването на този текст в действителност щракнах само веднъж - за да проверя дали е вярно това, че преди по ми се отдаваше. Вярно е.