"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

неделя, 28 септември 2014 г.

"Пука ми на качулката" или до Златоград и обратно

Ключовата дума е "пука".

Първата дума на Маичка. Каза я във вторник сутринта. На 4 месеца без 3 дни.

Два часа по-късно потеглихме на първата ни екскурзия тримата. Затова решихме, че дълбокият замисъл е бил "пука ми, че ще пътувам".

Първият сън на Маичка в количката, която вече не е с коша за бебета
Тръгнахме с един сак, три раници, куп торби, голям пакет с памперси, една г-ца бебе Мая в коша за кола, една количка, едно кенгуру, два фотоапарата и много дъжд.

Първата запланувана спирка беше в Несебър. Дъжд, вятър, студ и случайно попадане в почивна база на МВР.


Не беше лошо... като изключим студа в стаята. И трите единични легла - едно за всички багажи, едно за татко Вили и едно за Маичка, увита в одеало и юрган и гушната от мама, свита в края. Тъкмо успяхме да пробваме новите вълнени чорапки на Мая, плетени от прамаминка.


Разбира се, в сряда времето беше слънчево. Обаче ние трябваше вече да тръгваме от Несебър към крайната цел - Златоград и Родопите. Пътят с две думи - много слънце.


Благодарение на импровизираното перде от бухали пътувахме царски с Маичка на задната седалка - сън, игра, манджа на една ръка разстояние, сън, игра... и спиране по пътя за бърза смяна на памперса в багажника :)


Около 5 часа по-късно... някъде към 15 ч. пристигнахме в Златоград. Отседнахме в Енчевите странноприемници в стария град. Препоръчвам. Този път случихме на стая, която си беше цял апартамент с диван, масичка, бюро с телевизор, гардероб с топли завивки и... ура... голямо легло с достатъчно място за шаващата Мая. Настанихме се набързо и се уговорихме с нашия отзивчив гид в лицето на Юлето да ни разходи. Докато успеем да се открием... разходихме кенгуруто.


Час по-късно - едно Майче без кенгуру, гушнато в татко Вили, едно усмихнато Юле, едно Плами, една механа насред Златоград, която се запозна отблизо с гласовите данни на г-ца бебе Мая, и по една порция пататник и родопски клин, които бяха хапнати в движение. За вечеря се изхитрихме и, докато се опитвах да приспя Мая, Вили донесе в стаята манджи от механата към странноприемницата. В крайна сметка, бебето се оказа най-хитро и с усмивка си извоюва място на дивана до нас. 


В четвъртък имахме цял ден за разходки. Започнахме с вкусни топли пържени филийки в стаята (след като ни се разнесе славата на смелчаците, дошли чак от Варна с маааааалко бебе, нямаше проблем храната да се озове от механата в стаята). След няколко опита за тръгване, които завършваха с успокоително хранене на Маичка, се измъкнахме малко преди обяд. Навън беше слънчево и топло, а Мая благоволи за първи път да се разходи напълно спокойно със своята количка. Огледахме занаятчийските работилници в стария град на смени - един гледа, докато другият забавлява Маичка. Вили въздъхна по кафето на пясък и в крайна сметка опита от съседното от машина и в картонена чашка. 

А междувременно... отряд по бързо реагиране насред стария град...


След което Мая заспа, ние се разходихме, докато се чудехме какво да хапнем за обяд, мъникът се събуди. Последва бързо хранене на Маичка в центъра (дааа, мама се превърна във фаст фууд), прекъснато от гущер, тичащ засилено право към нас... естествено, аз подскочих заедно с Мая. Последва едно ококорено и шашнато бебе заедно с един хилещ се татко Вили. Накрая взехме, че се прибрахме, без да сме си харесали манджа с надеждата да пренесем отново мехната в стаята. Тцъ! Механата не работи през деня. Да живее спасителната раница с бисквити, солети и... торбичките с краставици и ябълки. 

Финалната вечер отдохме до близкото село Старцево. За първи път г-ца бебе Мая стоя като голямо момиче на масата в механата... в своето кошче за кола... за около 10 минути. Хапване на смени, разговори на смени, разходки с татко Вили на въздух и накрая 4-годишната кака Рая ме извика с думите "Бързо тръгвай, бебето много плаче!" Усмивки в колата и бързо заспиване след това в стаята. 

В петък Мая стана на 4 месеца.

Тръгнахме с дъжд и се прибрахме с дъжд. 

понеделник, 15 септември 2014 г.

Затворено за интересни събития и истории

Имах мъничка идея тази сутрин да отида до работа и да видя откриването на новата учебна година. Плюс Маичка. Плюс кенгуру.

Забравихме снощи кенгуруто в колата. Минус кенгуру.

Маичка си лапна пръста и заспа след сутрешното хапване. Минус Маичка.

Събитията на деня?

Г-ца бебе Мая още не е казала първата си дума. Въпреки опитите ми да я науча да казва "гугъл". Още сме на "гу". Не пълзи и не си лапа крака. Но пък е сладур, който се хили широко като ме види. И буквално на секундата започва да реве, когато ме изпусне от поглед.

По време на следобедната й дрямка, докато лежах до нея и я вардих да не се събуди, продължих книгата на Захари Карабашлиев "18% сиво". Не я бях отваряла от поне 4 месеца. Както и която и да е книга, различна от съвети за бебето. Пак ме увлече, но го няма първоначалния ентусиазъм. Даже малко ме подразни на моменти със "сцените", излезли от тъп американски екшън с грозни реплики. Но може би просто ме е обзел някакъв синдром на мамчешката цензура.

Всъщност съм много горда, че усвоих умението на Вили да сгъва вече изпозлваните памперси. Сега ги докарвам малки и компактни, така че ще побирам повече в една торба. Боже... поне не съм подхванала темата за пълните памперси :)

Все повече ми харесва идеята за къща с двор насред нищото. Маичка да спи навън по цял ден (не, че го вярвам), докато аз убивам скуката като прекопавам краставиците и морковите или каквото там им се прави.


петък, 12 септември 2014 г.

Огледалце, огледалце на стената, коя е най-рошава на земята?

От 3 месеца бях постоянно с вързана коса. Сред най-безценните вещи, редом до храната-хапваща-се-с-една-ръка и водата, се нареди ластикът. Опитах се да си пускам косата вечер като легна. И открих нов физичен закон:

"Ако едно тяло, наречено Пламито, си свали ластика, то друго, наречено Маичка, веднага се събужда."

Никога няма да разбера логиката.

Търпях, търпях, търпях непрекъснато вързаната си коса, докато г-ца бебе Мая не откри нова любима игра - да се протяга към челото ми и, тъкмо когато си помисля, че ще ме погали, да ме хване за косата и да дърпа ухилена. И така се оказа, че ластикът вече не е толкова важен и не ми пречи да си бъда непрекъснато рошава... със стърчащ от някъде перчем. 

Огледалце, огледалце на стената, коя е най-рошава на земята?

Аз?!

Или Маичка?!



Отговорът е Маичка, защото нейната буйна коса продължава да расте нагоре. 

А аз най-после се постригах. И сега съм по-малко рошава с минимум една педя.