"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

понеделник, 27 юни 2016 г.

Дилемата, когато бебетата са две...

... а бабите са толкова прекрасни, че винаги са насреща да помагат...

... а на мен така ми се иска да не се отделям от Мая и Ради...

... обаче къде е границата?

***
Преди време позната мама с едно дете проучваше мнения дали да побързат с още едно бебче, за да имат малка разлика, или да изчакат.

Всеки се изказа според гледната си точка, така че не съм убедена, че бяхме от полза.

Някои бяха категорично против малката разлика - било самоубийствена мисия :)

(Както възкликна веднъж една друга позната - "Ти си герой в мирно време!" Естествено, че не е така, но подобни импулсивни реакции не се забравят.)

Други настояваха, че за децата е по-добре да са с малка разлика.

Изброяваха се примери - със собствени бебета, с братя и сестри, братовчеди, познати. Кой каквото има под ръка.

***
Близо 3 години, след като с Вили решихме, че искаме деца, осъзнавам в какво приключение сме се вкарали.

Това, което не знаехме (признавам),

е,

че,

колкото и да сме ентусиазирани да имаме две деца с малка разлика,

без помощ

не се получава.

Разбира се, чисто физически с 2 бебета е по-лесно, отколкото с 3, например.

Мама има 2 ръце, следователно е напълно постижимо да гушне 2 бебета, да носи 2 бебета, да храни 2 бебета, да успокоява 2 бебета и т.н.

Благодарение на двойните колички, може и да разхожда 2 бебета.

Всичко щеше да бъде напълно приемливо, ако бебетата бяха кукли.

Обаче

те са си малки хора,

които искат внимание.

Много внимание.

Много лично внимание,

само за тях.

И колкото и да се обичат, и да се смеят една на друга,

когато едната си удари коляното,

страда двойно повече,

ако в този момент мама не я гушне и

не цунка коляното, за да мине,

защото тъкмо храни другия гладен човек,

който пък веднага започва да плаче с огромни сълзи,

защото лъжичката му се бави,

понеже мама е предпочела каката.

***
Но ние се оказахме късметлии.

И имаме прекрасни баби и дядовци, които не само, че не се налага да молим да помагат,

но и започваме да се чудим дали не са ни разглезили прекалено?

***
Колкото и хубаво да изглежда отстрани,

подобна помощ води до дилемата в началото -

къде е границата?

С Вили опитахме да я очертаем - две нощувки на седмица извън вкъщи за Мая. Една в делничните дни при "баба Дони и дядо Минко", и една в почивните при "Оси и Аско". Вече два пъти Ради също остана да нощува без нас. Въпреки, че и двете нощи заспах трудно и само се чудех дали всичко е ок и ще ходим ли спешно да я храня... всичко взе, че мина леко.

През седмицата Мая вече почти всеки ден играе с баба и дядо.

И всеки ден ми липсва много.

Но аз мога да разхождам Ради.

(Разходките с двете за момента са преживяване, което не пожелавам на никой.)

А Мая играе на лозе или на площадките, или реди щипки на терасата.

Колкото и да ми се иска да бъда с нея непрекъснато, виждам колко добре й се отразява да бъде по няколко часа без мен :)

***
Макар, че с Вили вече ставаме все по-смели да оставаме сами без децата,

даже очаквам скоро да нарушим 2-годишната пауза и да отидем на кино,

друго си е да прекараме навън цял ден всички заедно.






четвъртък, 23 юни 2016 г.

"Паша, паша!"

Бебетата растат.

Мая вече знае - количката е за "каку", а тя е "паша!".

Уж върви пеша, но на всяка нейна 3-та крачка се гушва или в мен, или във Вили с "жеми".

Вземаме я да я носим, а тя щастливо си повтаря новото "паша, паша".

***
И така, бебетата растат.

Мая прекарва все повече време при бабите и дядовците.

(Мисля, че заслужават да ги обявим за най-добрата ясла.)

Аз се опитвам да не мисля за това колко ми липсва през деня

(и 2 нощи през седмицата),

а да се наслаждавам на времето с Ради.

Която пък вече ми се струва толкова голяма и закачлива, и смешна, и... не се спира на едно място.

Яде пиле, пуйка, броколи, жълтък, даже и попара опита... и изгриза една солета на Мая.

И се кара, и обяснява, и целувки раздава с 5 (почти 6) зъба.

Непрекъснато се опитва да пълзи и да се изправя.

Голям човек.




***
Още малко и бебетата вече няма да бъдат бебета.

***
Бях си обещала, че щом стане на 2, Мая няма да е бебе.

Още е бебе.

петък, 17 юни 2016 г.

7 урока след 5026 км на път с 2 бебета

Кака се омъжи :)

Вече е г-жа Йон.

Прибрахме се, заедно с младоженците, след няколко-дневни тържества в Ешвеге. 


Ето какво научихме за приключението

"на дълъг път" с кола и 

Мая на 2 години 

+

Ради на 8 месеца:

1. Трудната част от пътя се минава през нощта. 

Още на отиване тръгнахме в полунощ - с идеята двете да спят възможно най-много. Това, което обаче не съобразихме, беше, че, докато дойде време за планинския терен в Румъния и сериозната поредица завои... двете ще бъдат бодри. Един неприятен за Мая урок, който научихме след 2 спирания, дружни преобличания насред пътя и изхвърлени дрехи. 

На връщане вече бяхме подготвени. Отделихме си един ден за мързелуване с младоженците из Унгария, а Румъния я оставихме за през нощта, докато Ради и Мая спяха. 

2. Храната прави борбата.

С други думи - за да е мирно в колата, за всеки трябва да има подходяща храна. Пътуването не е моментът, в който мама да настоява за здравословни експерименти. Застраховахме се и Мая имаше неотлъчно до себе си солети, бисквити, сухари и чаша с вода. За Ради бяхме подготвени с богат асортимент месни, безмесни и плодови пюрета. Въпреки че не съм почитател на готовите пюрета, на нея й харесаха и всички бяхме спокойни, доволни и щастливи. 

3. Играчки, играчки и пак играчки.

Голямата торба с играчки е най-задължителното нещо, след водата и храната.

Още по-задължително е мама да се опитва да я крие през по-голямата част от пътя, като сама подава различни играчки.

В противен случай - всичко много бързо може да се окаже пръснато навсякъде и интересът да спадне рязко. 

Нямаше нещо, което да не влезе в употреба - и скицника, и тефтера, и цветните химикали (в никакъв случай фулмастри!), и безбройните коли и автобуси, и куклите, и кучето, и мечетата, и тиганчето, и лъжиците, и чинийките...

Междувременно се измисляха всякакви игри - правихме пътници от хартия, които качвахме в автобуса на Мая и колата на Ради. Пеехме песни, за да приспиваме бебето, после го хранихме с каша. Рисувахме си ръцете. Рисувахме си краката. Рисувахме бебето. 



Но най-голямата атракция беше хармониката, която Мая получи от дядо и впоследствие разбрахме, че е била на Вили като малък. През целия път имахме споразумение - който я грабне, си слага задължително и шапката на мама и свири. Тази хармоника успокояваше удивително бързо, когато Ради реши, че й се плаче.




4. Шал в багажа - задължително.

Още при първото си пътуване с Мая научихме, че шаловете на мама са не просто любим аксесоар. При слънчево време се превръщат в необходимост. И така бебетата се сдобиха със собствени пердета през деня и леки завивки в началото на вечерта. 



5. Не подценявай бебетата.

Признавам, че се бях съсредоточила повече върху забавленията за Мая. Бях убедена, че по-голямото предизвикателство ще бъде да се справя с нея. А Ради... ще спи.

Ха ха.

Ради се оказа неочакваният звяр на пътя :D 

И спеше по-малко от Мая.



6. Спирките са задължителни.

Бяхме предвидили, че ще спираме за игра, за да могат да се изморяват малките зверове. 

Чудех се дали да вземем топки и други забавления за навън. 

Оказа се, че няма нужда. 

На Мая й беше достатъчно просто да бъде навън и да тича. 








7. Нощувката също е задължителна.

Предният път, когато с Вили минахме почти същия маршрут, нощувахме в колата. 

Този път се поглезихме.

И не съжаляваме.

Открихме приятен крайпътен хотел с ресторант, близо до Будапеща.

Възползвахме се максимално - и на отиване, и на връщане. 





понеделник, 6 юни 2016 г.

И аз съм мъничко дете

Снощи за първи път Ради се обърна на една страна в легълцето си, промуши крачета и ръчички през решетките и заспа.

Толкова сладко, че се събуди само веднъж, и то чак към 5.

Понеже Мая не е стояла "зад решетки", ми се стори много любопитно.

Някъде след 5, когато я оставих обратно в леглото й, полегнах до нея, от другата страна на решетките.

Наблюдавах я как, въпреки че спи дълбоко, инстинктивно се обръща на една страна и намества крачета през решетките.

Удивително интересна гледка!

Толкова се впечатлих, че реших да пробвам за какво е целият този "шум".

Наместих си и аз моите боси крачета през нейните решетки.

Оказа се, че било едно от онези удоволствия в живота, за които нямаш обяснение... просто се случват.

И аз заспах.



***
Първият път като видяхме "точицата Мая" в корема, с Вили отидохме до една книжарница и изкупихме всички книги за бебето, мама и татко, които видяхме.

Прочетохме ги.

С много съвети.

С много трикове.

И до сега не минава ден, без да не ми попадне някоя статия с леко назидателен тон как се гледат бебета.

Обаче "големите автори" често забравят основното, което можеш да чуеш по-скоро от бабите (и те знаят много повече) -

да се наслаждаваш на бебето,

да лежиш до него и да го гъделичкаш,

да оставиш миенето/ чистенето/ готвенето за някой друг път, за да си подавате топка,

да го насърчаваш да рита щуро с краченца, докато сменяте памперса,

да се гушкате навън, без страх да го вдигнеш от количката,

да си правите сапунени балони,

да рисувате с тебешири,

да откриете, измежду всички нови градинки, старите железни люлки, в които можете да се люлеете заедно :)

да се приспивате, напук на д-р Спок - като се гушкате или като лежите една до друга и си държите ръцете.



четвъртък, 2 юни 2016 г.

Наказание

Мая и Ради вече играят заедно... по техен си начин.

Това значи, че вкъщи трайно и упорито се настани един постоянен хаос.

Непрекъснато настъпвам някое кубче, сядам върху кукла или разбирам, че не мога да сменя канала, защото пред телевизора се вари кафе в кафеварката.

С малко повече дълбоки вдишвания се свиква.

Но,

когато днес Мая се заигра с Ради и бананово кексче в ръка,

от което падат не просто трохи, а цели хапки навсякъде,

дори и дълбоките вдишвания не помогнаха.

" - Мая, събери си трохите!

Усмивка с всички зъбчета на показ.

- Мая, не се смей, а си събери боклука!

Размахване на пръстче:

- Не Мая, мама!"

Знам ги тези разговори с нея - стигаме или до загубени минути, понякога часове, след които чистя... или до рев от страна на Мая, който после се предава на Ради и е последван от дълго двойно успокояване... и после пак чистя.

Реших да си спестя време, което ми беше нужно да приготвя и обяда на Ради.

В духа на Ботев,

за първи път реших демонстративно да накажа Мая.

С други думи:

"- Мая, наказана си! Ей сега те слагам в кошарата и те затварям!

Усмивка и:

- Аййййе!"

Доволна и щастлива влезе в кошарата, затворих я и оставих Ради при нея.

Двете се заиграха, а аз имах свободен терен за чистене.

Всички сме доволни и щастливи.

(А Мая не пропусна да ме инструктира назидателно коя играчка къде да прибера... да не взема да изгубя някой нов подарък...)

Понеже съм скептична към наказанията и не виждам нищо полезно в истинските такива,

съм доволна, че първото мина незабелязано :)

Тъкмо се наслаждавах на реда вкъщи, докато пиша

(а обядът и на двете вече е готов),

и се колебаех дали да не ги оставя повече вътре,

когато,

току що,

Мая си отвори кошарата.

Но пък още си играе вътре.