"А ти мене уважаваш ли ме?"

Понеже е лято.

И понеже ми е много горещо.

Та ме избива на аматьорска философия.

Докато днес на работа ни вдъхновява Лейди Гага... и имитирайки я заприличахме на пияни... дойде и традиционното провлачено "а ти мене уважаваш ли ме".

От няколко месеца ме зачовърка една мисъл, която от 22 години (поне) човърка куп народ.

Що е то приемственост и има ли тя почва у нас?

Признавам си, че от скоро започвам да срещам интересни образи, напълно реални, но на мен ми се струва, че са излезли от скеч или някоя комедийна пиеса. Честно. Хора, които са тотално убедителни, докато говорят различни неща пред различни слушатели... и при различни ситуации. Изключително колоритни образи.

Но най ми е "любимо" с колко лека ръка се подменят хора. И се слага край на тъкмо заработили модели. За да се започне от нулата по нов начин.

Мълча си. Трудно ми е, защото понякога ме сърби езикът да говоря (от мен да знаете, че сърбенето на езика няма да е на пари със сигурност). В тези моменти се разминавам с леко подсмихване. Но не винаги е смешно. Понякога е твърде жалко.

Е, виждате ли надежда за приемственост у нас? Аз не. Мъчно ми е, че никога няма да видя паметника на Бузлуджа в някогашния му блясък.

Междувременно съм все по-склонна да споря с всички "мис...", които обичат да казват, че най-мразят лицемерието. Ако не беше то... тежко ни :)

А колко са дребни всички ни "грижи" на фона на наближаващия край на света.