"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

петък, 30 декември 2011 г.

Ще започвате ли на чисто или...

... е изгубена кауза?

От 4-5 години, горе-долу по това време, се заричам, че през новите месеци ще науча френски, ще спортувам поне 3 пъти в седмицата, ще бъда по-активна в реалните си срещи с хора и ще внимавам много да не изпадам в нелогични тъжни състояния. Все още уроците ми по френски си стоят на лаптопа (заедно с празна тетрадка-речник), спортуването през зимата си остава мит, от 2 дена не съм си подавала носа навън и... съм си все така нелогична.

Чудя се дали да се пробвам с новогодишни "обещания" отново?

Иначе извърших голям подвиг тези дни. Да речем, че е било символично, а не наложително.

В превод - напълних и изхвърлих 2 чувала с дрехи, които не съм обличала поне от 6 години, няма да облека и беше време да освободя. Да видим в кой магазин за 2-ра употреба ще попаднат :D

Все още не съм усетила разлика в енергийния ми поток. Чакам.

(Сега му е времето да гледате този филм - Цък)

понеделник, 26 декември 2011 г.

Коледни хроники

Обичам Коледа с всичките й западни традиции (дядо Коледа, елени, лампички, елхи, сладки с канела и джинджифил, подаръци в шарени кутии с панделки). На всичкото отгоре, харесвам коледните песни на английски, най-вече тези в изпълнение на Франк Синатра и Боб Дилън. И като нищо бих опитала пълнена пуйка. Изобщо не ми омръзва да гледам "Сам вкъщи" и "Договор за Дядо Коледа", въпреки че трудно ще ги изтърпя от началото до самия край :)

Разбира се, до сега не съм имала нито една филмова Коледа. Обикновено настроението ми идва средата на август и до началото на септември е отминало. Към края на октомври се появява за малко и по график тогава тегля някой новопоявил се празничен филм. Началото на ноември ми идват гениални идеи за подаръци. Понеже още е рано, нищо не купувам. Декември винаги нахлува с куп задачи, които нямат нищо общо с празниците. По правило забравям всички грандиозни идеи и за подаръци, и за украса.

В крайна сметка, всичко започва или на 22, или на 23, или на 24 декември. Тогава се вадят забутаните в килера 3 кутии и 2 торби с играчки, свещници и гирлянди. Задължително! се купува истинска елха. Всяка година настоявам да вземем онази оредяла, леко смачкана и избутана в края, за да не се чувства пренебрегната. И всяка година си казваме колко е красива.


(Тази година получихме борче от планината. Увериха ме, че само си е паднало след буря. Затова всички еколози могат да спрат да ме сочат с пръст. Веднага.)

След като украсим с играчки, абсолютно различни по цвят и стил, метнем артистично необмислено 4-те или 5-те гирлянда, които нямам спомен от кои години са... и всичко това задължително под звуците на 4-те коледни CD-та... та чак тогава започва да се усеща празникът.


(Любимият ми Диско-Дядо-Коледа, който най-вероятно е бил подарък в някое зрънчо. И понеже е толкова шармантен, никога не мога да го фокусирам.)


(Тази снимка реши да си остане с главата надолу. Защото е скучно да си винаги по правилата.)


Пръскаме из стаите вази с елхови клонки (истински!), 5-те коледни свещника...


... и кой-знае-колко зимни фигурки, настаняваме върху някоя табуретка гигантския, разкрачен в шпагат дядо Коледа и... за финал - вадим най-сладкото. Може да не съм много голям фен на шоколада, но точно по това време ми е малко по-сладък от друг път. Затова еуфорично купуваме различни видове шоколадчета и бонбони, които отиват право в 24-те джобчета на празничния календар. И понеже сме тарикати, всяко изядено почти веднага се замества с ново... та календарът си стои пълен до средата на януари.


Обикновено цялата тази подготовка и емоции изморяват доста. Следователно търсенето на подаръци остава за следващия ден. Тази година тръгнах със списък. Въртях се в най-големия студ из мола и го благославях. Намерих всичко необходимо само за около 5 часа.

Бъдни вечер и Коледа посрещнахме в Шумен. Защото, колкото и да украсяваш, най-уютно е винаги при баба и дядо. Където има боб на печка с дърва. Тази година успяхме да улучим и сняг.

В крайна сметка, още не съм правила коледни сладки. Като гледам какъв студ е в кухнята (на север), май няма и да правя. Подаръците се опаковаха в последния момент, 15 минути преди да се разопаковат. На въпроса "Защо, мило, си губиш времето?" отговорът ми беше... за бой... "За да направим снимки". Фейсбук поколение, какво да го правиш.

Накратко - още не съм гледала през прозореца как вали сняг на парцали, не сме правили домашни коледни сладки, не сме пили домашно топло какао, не съм гледала нито един нов коледен филм, не съм писала писмо до Дядо Коледа, още дори не съм разпратила коледните картички по пощата (но ще го направя и ще зарадвам всеки, на който му знам адреса :D). Въпреки всичко, си прекарвам един вълшебен празник. Очакван... от около 6-7 години.

Още е Коледа. Иска ми се да не й се ядосвате. Ако не харесвате традициите, ги променете. Ако не понасяте песните и филмите, дръпнете си безплатно други. Ако нямате пари за подаръци, разменете си преживявания. Ако изобщо не ви се празнува, не празнувайте. Направете каквото е необходимо, за да сте спокойни и усмихнати.

(Снимките са абсолютно невзрачни и носят духа на празника по мой вкус - реален, индивидуален и забавен.)

сряда, 14 декември 2011 г.

Нещо нетипично за блога

Като цяло тук няма (много) място за проблеми и тъжни настроения. Тази вечер обаче съм шокирана, и натъжена, и обезверена... въпреки че не ми се искаше да си го признавам.

През изминалите 3 седмици в София някак много неочаквано за мен разговорите ми с различни хора кръжаха около политика, липсата на регионална такава, измами на очевидни и не толкова места и нива. Всъщност всички тук си го знаем на теория, все повече го научаваме и на практика.

След това тази вечер изгледах един коментар на Емил Кошлуков относно лекарските грешки и поставянето на всички лекари под общ знаменател - ето тук.

И за финал научих развръзката на една зловеща история, засегнала семейството на позната. Става въпрос за умишлен, планиран опит за убийство на момче, тъкмо завършващо елитна гимназия в града. Оказва се, че са замесени негови съученици, заедно с бащата (!) на единия. Вече две години всичко се прикрива (поради "сблъсък на интереси"... в превод замесени са хора с някаква власт и пари). Естествено, родителите на момчето са решени да търсят справедливост и ако не дойде от съда, минават на по-горна инстанция - медиите. След като научих подробности за отвличането и нападението, ми е пределно ясно, че става въпрос за поне един човек от тази група със сериозни психични отклонения. И те всички са на свобода и прикривани от полицията.

Все още не ми се емигрира. По-скоро искам някой да ми даде акъл как се оправя тази държава, в която медиите са единственият шанс да се надяваш да се възползваш евентуално може би, ако котка не ти мине път, от някакви твои си права и да постигнеш справедливост.


Тематична музикална усмивка към Велко Кънев - цък.

неделя, 11 декември 2011 г.

След 3 седмици в София...

... отново съм във Варна, заредена със значително коледно настроение.

Като задочен магистърски студент, който на практика изкара 1/3 от следването си за 3 седмици, мога да си позволя малко празничен ентусиазъм. Иначе времето мина... не много бързо... но интригуващо. Най-интересното е, че никога през живота си не съм била толкова редовна и сериозна - всекидневно и целодневно присъствие на лекции. Голямо "браво" за свободолюбивия водолей в мен. Установих, че студентският стол наистина бил нещо вкусно, че и евтино (с 1-во, 2-ро и 3-то за 2 лева). Признавам си, че се изложих и нито веднъж не успях да си изям всичко...

Видях миниатюрни книги (които учудващо се четат и без лупа).

Този така увлекателен "роман" всъщност е реч на Тодор Живков :)

Най-малкият френско-английски речник.

За първи път видях София рано сутрин... в неделя :)

И изкарах един алтернативен 8-и декември. С лекции в Народната библиотека, празничен обяд с палачинки, бира и... сняг на парцали. И следобедно посещение на "тайните лаборатории за реставрация и дигитализация" в библиотеката. Плюс една леко самодвижеща се машина за дигитализация... плод на изпитата бира :)


И е време за първия коледен музикален поздрав... Queen и Thank God It's Christmas - цък.

неделя, 20 ноември 2011 г.

И два дена търсили...

Преди няколко дни ми споменаха за някакво чудо на хипермаркетите - Jumbo. Въпреки че го свързвах само с детски играчки, ме увериха, че там имало какво ли не... включително домашни потреби, дрехи и коледна декорация. Последното ме накара да се заканя "Щом взема втората заплата - отивам там."

Вчера се падна Денят. От една страна ми казаха, че е близо до Метро. А в Интернет открихме, че е около Кауфланд... срещу "поляната пред бл. 4". Тъй като и двата ориентира водеха към един и същ тотално непознат за мен район, се доверих на кимването на шофьора Стънчо. Което значеше "Да, разбрах". В крайна сметка вчера се въртяхме, въртяхме, въртяхме. Спряхме. Включихме GPS. Опитахме се да въведем "бл. 4"... шах и мат :) Извадихме добрата стара карта. Забелязахме някакъв блок 4. Тръгнахме към него. И отново се въртяхме, въртяхме, въртяхме. Писна ни и се отказахме.

По-късно бат' Гугъл ни светна, че имало и друг, непознат ни Кауфланд. Та с нови сили днес открихме Jumbo!

Два съвета - не отивайте там без пари и в никакъв, ама в никакъв случай не влизайте вътре с дете :D

С други думи - да, търсенето си струваше. Говорим за гигантски магазин, пълен с толкова цветни и идейни стоки на достъпни (да не кажа даже ниски) цени. И наистина много коледно настроение.

Най-забавното е, че този Jumbo го знам къде е в Бургас, а тук... търсихме 2 дена :)

понеделник, 14 ноември 2011 г.

“Music is a safe kind of high”

Jimi Hendrix

На 16 години получих първия си голям и неочакван подарък - китара.

На 18 години дойде и вторият - песен, написана за мен.

Случи се с хора, които почти не познавах тогава.

Как да не обичаш музиката и тези, които я носят в себе си?

Знам, че ще ме заобичате, щом чуете този поздрав - цък :)

петък, 11 ноември 2011 г.

Събота сутрин

Едно време се случваше да си напиша част от домашните петък вечерта, за да мога на спокойствие да си гледам детските през почивните дни.

Вече разкарах трайно домашните, но от своя страна и телевизиите разкараха (трайно?) хубавите детски филмчета. Както и да е, няма да се жалвам.

Важното е, че днес случайно се натъкнах на нещо много... хм, умиляващо? Почти колкото любимите детски от Канал 1.

"Писмото на едно бебе за родителите му" от книгата "Как да станем щастливо семейство" от д-р Дона Еви.

"Скъпи родители,
Аз идвам при вас като малко, незряло същество, но вече съм оформена личност. Ще бъда при вас само за кратко - затова ми се радвайте.

1. Намерете време да откриете кой съм аз, по какво се различавам от вас и какво мога да ви дам.

2 Моля, когато съм гладен, давайте ми да ям. В твоето коремче, мамо, не познавах глада, а часовникът и времето са ми още чужди.

3. Моля, дръжте ме близо до вашите тела, милвайте ме, галете ме, целувайте ме, говорете ми. В твоето коремче, мамо, бях постоянно носен и живеех съвсем близо до теб. Никога не бях сам.

4. Надявам се, че няма да се разочаровате много, ако не се окажа съвършеното бебе от вашите мечти и надежди. Бъдете снизходителни и великодушни към самите себе си, ако и вие не се окажете съвършените родители, които бихте искали да бъдете.

5. Не очаквайте твърде много от мен, новороденото бебе, не очаквайте твърде много и от себе си като родители. Нека си дадем шест седмици - така да се каже като подарък за раждането. Шест седмици за мен, за да узрея, да се стабилизирам, да намеря своя ритъм, и шест седмици за вас, за да дойдете постепенно на себе си и да ме интегрирате в живота си.

6. Моля, не ми се сърдете, ако плача много. Имайте търпение с мен. С времето ще плача все по-малко и ще ви радвам с компанията си.

7. Грижете се за мен - гледайте ме внимателно, защото мога да ви кажа и без думи от какво се нуждая, как да ме утешите и какво ме прави доволен. Аз не съм тиран, който е дошъл при вас, за да направи живота ви труден. Но единственият начин, по който в момента мога да ви дам да разберете, че нещо не е наред, е плачът.

8. Моля, никога не забравяйте, че съм много здрав и устойчив. Мога да преживея без мъка грешките, които вие правите, поне в началото, защото сте неопитни и се вълнувате. Докато ме обичате, всичко ще върви добре.

9. Моля, внимавайте и за себе си. Хранете се балансирано, давайте си достатъчно спокойствие, движете се на чист въздух, за да сте здрави и силни в часовете, които прекарваме заедно. Опитайте се да правите разлика между "важно" и "неважно", гледайте спокойно на нещата - така ще ми се радвате много повече.

10. Моля ви още да поддържате и развивате връзката помежду си, защото тя е основата на моя живот и ми показва как да се науча да обичам хората.

Може би в момента съм объркал живота ви, но не забравяйте, че това е временно."


сряда, 9 ноември 2011 г.

Окончателно

Въпреки че резнахме тиквата...

... и извадихме якета и шапки...


... едва преди дни усетих, че лятото наистина си отиде. Окончателно за тази година. И докато някои домакини бършат прах, аз събирам пясък от гардероба. Кой го знае защо все се трупа там :)


петък, 21 октомври 2011 г.

Всеки ден ли се разделяте с любимите си?

Мислите ли, че е минала модата на дългите връзки?

Поводът дойде от статия в сп. "Блясък" с "бляскавото" заглавие "Ексклузивно! Емилия признава какво ги раздели с Коко". Та ето какво пише в края:

"По мнение на певицата в 21 век раздялата между двама души не трябва да се приема както едно време. "Днес това се случва всеки ден и е нещо естествено, така че няма нищо толкова... стресиращо"

Не знам как е било едно време. Но мен и сега, в 21 век, би ми било тъжно, че и стресиращо. Може би вече не е модерно и да се "обвържеш по любов"? Само докато го пиша се чувствам ретро...


вторник, 18 октомври 2011 г.

Морски полъх

Преди 3 седмици бяхме на плаж, а тази сутрин ни събуди сняг. Октомври... какво да го правиш. Та преди 3 седмици тази снимка беше много умилителна.
Тези дни обаче "морски полъх" доби друго значение.
48 часа така ни полъхна, че в момента улиците са покрити с паднали цели дървета, във входа ми текат реки, а 2 нощи спах доста неспокойно, докато вятърът блъскаше дъжда в прозореца ми. Като резултат - в стаята ми се появи локва, която заплашително доближи компютъра. За щастие към обяд морският полъх се укроти и дори изгря слънце. (и компютърът оцеля)

петък, 14 октомври 2011 г.

Пълно мълчание

По принцип аз съм много мълчалив човек.

Ако сте ме виждали на живо и не ви се е наложило да ми вадите думите с ченгел, значи съм ви почувствала особено близки.

Но дори и с най-близките хора се случва да изгубя ума и дума. Случва се винаги, когато съм подтисната. Като снощи. Не стига, че заваля дъжд, ами и гледах във ФКЦ победителя от фестивала "Златната роза" - новият български филм "N1". Ужасен филм. От онези любимци на критиката, които се ровят само в най-грозното, най-долното и отблъскващото.

Иска ми се поне един нов бг филм да се откаже да бъде черна хроника и да си спомни, че киното, като изкуство, трябваше да бъде фабрика за мечти.

За щастие, днес съм ок. И ми е слънчево. Нищо, че отдавна вече е тъмно :)


вторник, 11 октомври 2011 г.

Бъ-бъ-ъ... внимание - леко политическо

В събота споменах, че ще бъда на една сцена с Бойко Борисов (който ще наричам вече Бъ-бъ-ъ). В неделя видях не само, че не е кой знае какво, но и че става въпрос за едно егоцентрично и невъзпитано същество. Всъщност това вече не е изненада за никой, нали?

Тъй като умишлено бягам от всякакви разговори за политика, ще вметна само едно: срещала съм се няколко пъти с предишния министър-председател. Има съществена разлика. Бъ-бъ-ъ остава усещане за сърдито малко детенце, на което рано или късно ти писва да угаждаш. Срещата с бившия премиер все още ми е приятен спомен.


По-горда съм, че бях на една сцена с The Unique Voices или "тримата тенори на България". Изключително добри. Ето и нещо за тях - цък.

(снимките са на Красимира Донева)

понеделник, 10 октомври 2011 г.

Клишето "блогърКа"

Имам един мътен-смътен спомен как в някакъв филм определиха Катрин Хейгъл като типичната блогърка, т.е.

скучна скучаеща леко глуповата романтичка

Тази вечер аз съм живата дефиниция на клишето "блогърКа".

(нищо - утре ще ми мине)

"Не зная

дали любовта е сляпа,

но винаги има

светло начало...

Любов от пръв поглед.

Любов от първа чаша.

Любов от първо "ало"...

Как се казвате?

Ще се видим ли пак?

Мога ли да взема

номера на джиесема?

Ще чакам! Ало!

Романтично начало.

И край необясним...

Влюбваш се

в непознат.

Намразваш

любим."

Георги Константинов

събота, 8 октомври 2011 г.

Варна, морето и... първите ни зъболекари

Новината на деня е, че днес се дипломира първият випуск варненски стоматолози. Т.нар. промоция мина тази сутрин в зала 1 на ФКЦ. Разбира се, тържествено (и леко сковаващо за моя свободолюбив вкус).


Кой знае дали ако обстановката не беше малко по-непринудена, бъдещите доктори нямаше малко повече да се замислят в какво се заклеват...

Хипократова клетва

В името на Аполон - лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва.

На учителя, който ме е учил да лекувам, ще гледам като на баща: ще му помагам да живее и ще му давам каквото му е нужно, и ще гледам децата му като свои братя. Ако те поискат да изучат нашето изкуство, аз ще ги обуча без пари и без никакви задължения в бъдеще.

Ще ги уча на принципите на медицината, ще им давам обширни обяснения, ще им развивам доктрината като на свои деца, както на тях, така и на учениците си, които са записани при мен и са положили клетва.

Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща.

Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо.

Когато влизам в някоя къща, това ще бъде само за да лекувам някой болен, като се предпазвам от всякаква волна неправда и най-вече от всякакви сластолюбия към жените и мъжете, били те свободни или роби.

Всичко, каквото видя или чуя при изпълнението на своята професия или извън нея и което не бива да се разправя, аз ще го пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено.

Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство.

Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава.

Заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна.

ЗАКЛЕХ СЕ!

Празненствата по случай 50-годишнината на Медицински университет-Варна продължават и утре. Ако на някой му се иска да види как Бойко Борисов и Пламито ще стъпят на една сцена... да заповяда на концерт с безплатен вход - утре, Спортна зала, 11 часа. А ако е в настроение за разходка, може да се включи в празничното шествие, което ще тръгне от Катедралата в 10 часа. Повече инфо - цък.

неделя, 2 октомври 2011 г.

Чао, Лято!

Случвало ли ви се е да ви събудят неделя сутрин в 6-и-нещо с думите "Хайде към Морската градина". Само до преди няколко седмици нямаше да е проблем. Тогава щеше вече да е светло и приятно прохладно. Сега е тъмно и неприятно хладно (а под завивките най-после стана уютно топло).

В крайна сметка, решихме да оставим разходката за след закуска... и още 2-3 часа, докато понапече слънцето. Та някъде към 9 започна голямото Чудене - какво ще се облича? Хем ни се искаше да съчетаем една пешеходна разходка по плажа (Кабакум в посока към Златни пясъци), хем да я завършим с един октомврийски плаж, хем при всяко излизане на терасата ми ставаше все по-студено. Към 10 бяхме готови.

Случихме почти идеално време за прощаване с лятото... почти... с малко излишен вятър на моменти.

Иначе морският курорт през октомври е леко носталгично място.


За щастие, бяхме ние да разведрим обстановката :)


Тази публикация изказва специални благодарности на тази песен - цък, под вдъхновението на която се написа ;)

И едно неделно блог-предложение за разходка по света в "Мързеливите минути" - цък.

И един съвсем съвсем последен финал...

... абе на никой ли не му се ходи да тичаме в Морската градина привечер?

понеделник, 26 септември 2011 г.

102 кестена...

... + 1 в ръката.

Причината да събираме кестени в Шумен събота следобед Не беше моето непреодолимо увлечение по лъскавите топки. Намигам към Чакърова и Доди :) Нито желанието да си направим подобни абсурдни снимки, които не показват почти нищо (освен нашата упорита НеСериозност):

Всъщност идеята се роди вторник. Тогава научихме, че било препоръчително във всяка стая да има по една купа, пълна с кестени, която да отнема всичко негативно. Малко по-късно разбрахме, че не е лошо да се слага и под възглавницата по един кестен, надупчен с игла на няколко места. След като поеме твърде много отрицателн мисли, емоции и космически вълни :) , той се сбръчква. Тогава е добре да се смени.

И така. Посрещнахме есента с есенна декорация - дървена купа, пълна с кестени. А в средата - гордостта на моята шуменска баба. Мини тиква, която порастна в двора, пред блока :)

И за да стане съвсем есенно... музикален поздрав от музикалния блог Our Music Project, в който е препоръчително да се отбивате ежедневно - цък ;)

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Романтични филми по никое време... (doh)

Хора, срам ме е.

Но естествено всичко ще си кажа :)

В момента е четвъртък (честит празник!). Навън още е светло, защото е следобед. Телевизорът си стои на Бтв. И за кой ли път се просълзявам на "Тетрадката". То бива романтика, бива любов, бива драма... ама чак пък толкова :) Отивам да пия студена вода, че да си върна "пословичното хладнокръвие".

Между другото, усетихте ли се, че днес е последният ден от лятото? Утре настъпва есента. В 12:04. Някой смята ли да отбележи подобаващо този факт?

Ето я и последната лятна снимка.

(Второ просълзяване на драматичната музика на финалните надписи...)

(doh) (doh)


неделя, 18 септември 2011 г.

Х+Y+Z = Първата заплата

Вече имам (малко) по-малко от месец, докато стане време за първата заплата. Проблемът е, че от 3 месеца съм я запланувала. И в момента тя, милата, прави майсторски шпагати между пасатор, възглавници за новото ми легло, стол, спестявания за лаптоп и (най-новото) прахосмукачка. Определено не се чувствам готова за първата заплата :)


Моля, някой да ме похвали за идейната снимка :D

понеделник, 12 септември 2011 г.

Нови неща... ретро неща... и разни блог неща

В събота се видяхме най-после с адаша по фамилия, блогъра Доди Марков. Това е първата ми реална среща с някой от тук. Най-подробна инфо за воайори и любопитци (че и голяма реклама на моята руса особа... която изключително ме умили) тук - цък. Като цяло, моите наблюдения са сходни с тези на Доди. И двамата се оказахме май доста сходни с представата, която създаваме тук, и разговорът ни течеше толкова гладко, колкото си е вървял и в скайп.

Стигнахме до извода, че би било интересно да организираме една среща на блогърите. Понеже аз не съм била на такова чудо, опипвам почвата. Ако някой има желание или опит за споделяне... полето за коментари е малко по-долу ;)

В събота Доди ми се извини, че ще си сложи слънчевите очила, докато се разхождахме. Той смяташе, че мога да го сметна като проява на неуважение. Представете си за колко съобразителен човек говорим. Аз обаче... нали съм си джаста-праста... не бих се сетила. Ще ме прощавате, ако ви се изтипосам с очила. Причината е, че...

Вчера си купих големи слънчеви очила с бели рамки. Обожавам ги.

Та с новите очила, пак вчера, метнах 4 очи на автомобилното изложение в "грандиозния" Гранд мол. Очаквано за мен, не схванах еуфорията около черните и белите БМВ-та, Мерцедес-и, Ауди-та и т.н. Което, разбира се, не ми попречи да се наредя примерно за снимка.

За сметка на това, ретро колите са тези с настроение :)


сряда, 7 септември 2011 г.

Гигантски скакалец или чернобилско буболече?

Имам си кандидат за домашен любимец.

Което е странно, като се има в предвид, че никога не съм гледала нищо. Не, грешка. В зората на демокрацията (т.е. когато бях съвсем дребна) си отглеждах охлюв. И не - целта ми не беше да го изям. Почти се привързах към него... говорех му, хранех го с най-хубавите листа и го държах на терасата в най-уютния буркан. На втория ден спря да яде. Усетих го, че тъгува и го пуснах в двора. До тук с лирическото отклонение.

Вчера на прозореца ми кацна едно голямо насекомо с дълги крачета и антенки. Не обичам насекоми. Никак. Дори и шарените бръмбарчета не ме умиляват. И калинки не обичам. Щом видях този-ми-ти гост, изтръпнах. На пръв поглед прилича на комар, уголемен 56 пъти (точно). (Току що до него кацна комарът, който дебнем от 2 дена да уловим...)

При втори, детайлен поглед прилича на голям скакалец с глава на богомолка. Колкото и да го гледам, по-хубав не става. Изобщо не е страхлив. Или просто ме харесва.

Тази сутрин пак кацна. Изпрати ме на работа. И преди малко ме посрещна. Стои си на прозореца и не мърда, дори и докато убивах комара на 3 сантиметра (точно) от него. Трогната съм от привързаността му, но се радвам, че имам мрежа и (засега) не се е промъкнал в стаята.

неделя, 4 септември 2011 г.

Светлина в панела

Изминалата седмица беше пълна с новини. Безспорно най-голямата е, че от 1-и започнах първата си напълно сериозна работа. Вече имам (истински) трудов договор, дори и длъжностна характеристика... че и се уча да стоя часове наред на едно място :D До тук бяхме с работата на хонорар и господарстването над времето и пространството. Засега пускам котва във Варна.

На всичкото отгоре добрият стар компютър, който мъмрих от месеци, днес претърпя пълна промяна. След преместване в друга стая и преинсталиране се оказа симпатягата, когото помня от 8 години. Съмнявам се да продължа да страня от интернет, както се бях заканила :)

И въпросът на седмицата: кой ми хакна профила във Фейсбук и ме върна обратно онлайн?


сряда, 31 август 2011 г.

Да се откажеш от Фейсбук

Ако съм част от Фейсбук-приятелите ви, може да погледнете пак. Би трябвало да ме няма.

Не е нужно да оглавявате национални и глобални групи под надслов "Фейсбук, върни Пламито". Вероятно за първи път "грешката" не е в прословутата социална мрежа.

Вчера реших да се откажа от Фейсбук. Днес деактивирах профила си. Реално погледнато, няма нищо страшно или необратимо, след като по всяко време мога отново да вляза.

Имаше хора, които доста се изненадоха. Дори ми се стори, че се шокираха. Някои май помислиха, че съм пред нервен срив :) Което още повече ме наведе на мисълта - защо изведнъж толкова много се вживяхме в този ФъБъ?

И така, вчера се усетих колко време прекарвам там, как съм си създала навика да презареждам често страницата и легално да шпионирам (почти) непознати хора. В крайна сметка, не ви ли се струва, че това е едно класическо "убиване на време"?

Та, не че ФъБъ е лош. Още по-малко пък хората там и умните мисли, които копират или лично измислят. Проблемът е, че май заживяхме в едно мързеливо спокойствие, че ни е достатъчно да си отворим страницата, да бъдем в час с клюките, да побъбрим в чата с някой и да си отдъхнем, че имаме 200-300 приятели. А всъщност остана ли с кой да се видим на живо? И да ядем не-виртуален сладолед :)

Отказах се от ФъБъ (може би временно, кой знае), защото ми се доживя малко по-реално.
Защото открих колко е лесно да "подслушваш" чуждите виртуални разговори, в които можеш да откриеш дракони там, където всъщност има сиви мишки. И не на последно място - защото предпочетох да се натрапвам на глобалната мрежа посредством блоговете... където май съм много по-себе си :)

(И не, не съм пред нервен срив. Всъщност днес ми е весело.)

събота, 27 август 2011 г.

Когато си роден на изгрева...

... е много приятно да отпътуваш към залеза.

С други думи, време е за малко Стара Загора :)



И понеже сме меломани, поддържахме настроението с Акага, Стенли, лютите чушлета Red Hot Chili Peppers, Limp Bizkit и... опит за Еминем, с който леко се провалихме към края :)