"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

петък, 25 април 2014 г.

Дали бременният човек все още е... човек?

Предисторията

Преди около три месеца за пореден път се чудех какво да облека за работа. Пуфках-пафках-охках-ахках и т.н. Очаквано получих въпроса "Какво става?"

"Ами... ужас... каквото и да облека, не приличам на човек."

И неочаквано получих следния весел отговор:

"Нормално, ти не си човек... а бъдеща мама".

Продължението

Преди два месеца, все по-голяма, отидох на поредната лекция в съботното безплатно училище за бъдещи родители. На вратата се засякоха две момичета. Няма "здрасти", няма "как си". Първият въпрос помежду им беше "Колко килограма качи?"

Всъщност разговорът им се разви много забавно. Отговорът беше "Десет". При което отсрещната реакция беше "Ау, блазе ти!"

"Защо? Ти колко качи?"

"Шест..."

Хаха, неловко мълчание. Събота сутрин, на вратата на училище за бъдещи родители.

Затова да питам:

Ако бременният човек наистина все още е човек...

... защо го поздравяват с "Колко килограма качи?"

... защо непознати, седнали до него на пейка в Морската градина, му предлагат от своя сладолед (Рафи при това :))?

... защо щом влезе в автобуса, без да са го питали, веднага го карат да седне? (А всъщност да знаете, че на него може да му е много по-удобно прав, отколкото на някоя вътрешна седалка, до която не може да си провре тумбака)

... защо в нормалните магазини за дрехи го гледат като пришълец?

... защо непознати на улицата се втренчват в корема му?

... и защо, защо, защо плашат малките деца с него "Аууу, стой далеч от каката, че ако знаеш какво има в нея!"

И, ако бременният човек наистина все още е човек, защо ми правят забележка, че трябва да се казва само "бременна жена". А жената не е ли човек?

сряда, 9 април 2014 г.

Рими в 4 сутринта??? Не, това не съм аз

Докато вие спите сладко, някъде по земното кълбо се събужда нещастен човек с рима в главата.

Убедена съм, защото тази нощ дойде моят ред.

До вчера си казвах, че някъде по света съществуват жени, които не пишат поезия и не харесват котки.

Вече не съм толкова убедена... след като тогава имах предвид себе си.

Обаче се събудих тази сутрин... в 4. И съвсем самички (!) в главата ми подскачаха безсмислени рими, при това на английски. За началото (поне) виня предпоследния епизод на "Отчаяни съпруги". Което ми напомня, че трябва да намаля телевизията, докато съм във ваканция...

След час въртене в леглото се роди следната среднощна поезия (на която бебчо реагира с мощни ритници):

I love you ones, I love you twice
I love you more than (even!) fries

I need your face
To fill my (inner) space
So keep your trace

And if you like
To grab your bike
I'll come with you on a hike

But, if you choose,
To make me а goose
Then... the fault is whose?

I blame the fries
For all the cries
After the (unsuccessful) tries

And, shame you, pan
To give me such a pain
When I just need something plain

Like some fries with cheese
Beautiful, as summer breeze
And ice cream...
                       tries to freeze


Явно любовта се е намърдала навсякъде в града... не само из щандовете с картофи.

четвъртък, 3 април 2014 г.

Приказка за волята: Как поничката се превърна в милинки?

Тъй.

Вече съм в отпуска. Толкова дълга, че й викам ваканция.

Последният път, когато бях в отпуска... не, всъщност тогава беше есен и историята е друга.

Предпоследният път, когато бях в отпуска, беше лято. Края на август. Докато се прибирах вкъщи, в пристъп на нелогичен ентусиазъм, се отбих в лошата-зелена-закусвалня-на-ъгъла-на-Пискюлиев-и-Бенковски-където-приготвят-най-вкусните-понички-с-шоколад. Ама от онези наистина вкусни и вредни... тумбести, без никакви фалшиви дупки, мазни и пълни с шоколад. Нещо, което ти се полага да хапнеш веднъж в живота си (максимум!). Е, аз си бях хапвала няколко пъти поред в рамките на месец-два.

Тъй.

Края на август си хапнах поредната забранена поничка. Беше си все така безсрамно вкусна. Не ги е срам готвачите от лошата-зелена-закусвалня-на-ъгъла-на-Пискюлиев-и-Бенковски-където-приготвят-най-вкусните-понички-с-шоколад! Обаче аз си казах "стига"! Следващата ще бъде поне след месец. Междувременно се заредиха какви ли не събития, истории и случки и идеята за поничка беше отложена за месец май.

Тъй.

От тогава до днес почти всеки ден по един или друг повод пътят ми минава покрай лошата-зелена-закусвалня-на-ъгъла-на-Пискюлиев-и-Бенковски-където-приготвят-най-вкусните-понички-с-шоколад. И винаги с едно око поглеждам как е положението. Поничките с шоколад ми се плезят безсрамно вкусни от витрината всеки ден. Респект към волята ми.

Тъй.

Вече трети ден съм в голямата отпуска. Днес пак изпаднах в пристъп на нелогичен ентусиазъм. По законите на Мърфи точно тогава минавах покрай лошата-зелена-закусвалня-на-ъгъла-на-Пискюлиев-и-Бенковски-където-приготвят-най-вкусните-понички-с-шоколад. И взех, че... влязох. Беше останала една. Тъжна и безсрамно вкусна поничка с шоколад. Нали помните - толкова мазна, че ви се полага максимум веднъж в живота. За щастие, пред мен имаше една баба. Ценна минута, в която се взех в ръце и изтръсках тъпия ентусиазъм далеч.

Тъй.

Огледах се на бързо да набележа най-малкото зло. Миниатюрни милинки на брой. Грабнах 5 и избягах.

Тъй, тъй. Остава още месец. Респект към волята ми.