Поне по думите на National Geographic.
И така, живеех си аз тези дни и ми стана любопитно дали най-после съм дорасла да преодолея травмиращия си детски опит с правенето на палачинки. (На кратко - включваше една смес, един цвърчащ до полудяване тиган, едно мен, опасано отвсякъде с ръкохватки... и минута по-късно една смес в мивката.)
Ще ви кажа, че сега, около 14-15 години по-късно, това бяха най-мъчителните минути. Такова напрежение, такова очакване... и такъв глад :) Но се случиха. Моите най-първи сполучливи палачинки.
Странното е, че това е може би едно от най-лесните, чисто технически, неща, които съм готвила. Но в моята глава палачинката е върхът на личната ми хранителна верига - мога да ям денонощно, във всякакви комбинации. Нещо като "кулинарен идол". Следователно нямаше начин да не пристъпя към приготвянето й с голяма доза, почти религиозен екстаз и притеснение.
Ок, неделя следобяд е, а аз седя и пиша за палачинката. Трябва да ми бъде много благодарна.
Моментът беше голям, а датата - 23 март.
И финалните, вкусно запечени със зеленчукова плънка и сос, палачинки за вечеря.
В помощ на авантюристите - тези дни слънцето изгрява в:
