"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

вторник, 29 март 2011 г.

"Да се срещнем по изгрев"

Перфектната покана.

В помощ на авантюристите - тези дни слънцето изгрява в:

Добрич - 5:58
Варна - 5:59
Бургас - 6:00
Шумен - 6:03
Разград и Ямбол - 6:04
Русе - 6:07
Стара Загора и Велико Търново - 6:08
Казанлък, Свищов и Габрово - 6:09
Пловдив - 6:11
Плевен, Ловеч и Смолян - 6:12
Пазарджик - 6:13
Велинград - 6:14
Монтана - 6:15
Враца - 6:16
София - 6:17
Благоевград, Петрич и Перник - 6:18
Видин - 6:19
Кюстендил - 6:20

Поздрав за всеки, който би удължил деня си.

неделя, 27 март 2011 г.

Любопитен ли си? Честито - ти живееш

Поне по думите на National Geographic.

И така, живеех си аз тези дни и ми стана любопитно дали най-после съм дорасла да преодолея травмиращия си детски опит с правенето на палачинки. (На кратко - включваше една смес, един цвърчащ до полудяване тиган, едно мен, опасано отвсякъде с ръкохватки... и минута по-късно една смес в мивката.)

Ще ви кажа, че сега, около 14-15 години по-късно, това бяха най-мъчителните минути. Такова напрежение, такова очакване... и такъв глад :) Но се случиха. Моите най-първи сполучливи палачинки.

Странното е, че това е може би едно от най-лесните, чисто технически, неща, които съм готвила. Но в моята глава палачинката е върхът на личната ми хранителна верига - мога да ям денонощно, във всякакви комбинации. Нещо като "кулинарен идол". Следователно нямаше начин да не пристъпя към приготвянето й с голяма доза, почти религиозен екстаз и притеснение.

Ок, неделя следобяд е, а аз седя и пиша за палачинката. Трябва да ми бъде много благодарна.

Моментът беше голям, а датата - 23 март.


И финалните, вкусно запечени със зеленчукова плънка и сос, палачинки за вечеря.

петък, 25 март 2011 г.

Подаръците, подаръците...

Беше време... някъде преди около два месеца... когато обещах подаръци. Не ми се сърдете за забавянето, защото не съм уточнявала точно кога ще успея да измисля нещо, да грабна левите си ръце и да сътворя изненади. Но се случи.

Днес официално работилницата затвори врати...

... а участниците в "Предай нататък" заминаха в 4 различни посоки.

Докато те пътуват, вие си имайте едно наум, че съм абсолютен аматьор. Но аматьор, който е вложил много позитивни чувства, мисли, енергии и т.н. във всеки един подарък. И всеки един е абсолютно, тотално и безвъзвратно наречен за получателя си. Затова вярвам, че ще ви донесе късмет. Хайде, нека силата бъде с вас :)

сряда, 16 март 2011 г.

Чакай ме, няма да дойда... или поука с кус-кус

Някой да е гледал сръбския филм? "Чакай ме, няма да дойда". Изобщо не ми хареса. Поредният сръбски филм, който ме подтиска.

Обаче заглавието е перфектно замислено. Чакай ме. Няма да дойда. За първи път ми хрумна, когато чух, че Андрей Баташов е умрял. Тъпо е, но си помислих как от 5 години чаках да отида на моноспектакъла му "Секс, наркотици и рокендрол". Няма друга постановка, която толкова да съм искала да гледам. И толкова пъти да подминавам една дата, друга дата, докато чакам идеалния момент.

Сега ми хрумна отново покрай случващото се в Япония. Винаги тази посока ми е била сред най-любопитите. Винаги съм мечтала да отида там и да хапна една супа рамен, докато слънцето изгрява. Кой можеше да си представи, че Токио ще се превърне в призрачен град?

Поуката - колкото повече чакаш, толкова повече няма да дойде.

Споменатият кус-кус не е случаен. Всъщност се оказа важна част от "чакай ме/ няма да дойда/ напомнянето". След като няколко месеца чаках да го сготвя, се реших. Поредната отметка в списъка "опитай".

Ароматен кус-кус със зеленчуци. И бира. Вкусно.

Бонус идея - подгответе се за приближаваща в събота луна като изгледате "Лунатици" ;)

петък, 11 март 2011 г.

Гъдел

Днес установих, че имам гъдел дори и на веждите.

Шантаво.

Толкова съм лесна за обезоръжаване.

Дали има начин човек да се бори с гъдела си?


Междувременно, вече може да се радвате на качествена и разнообразна музика в новия блог - Our Music Project, където ежедневно няколко ентусиасти качваме любимото. Кои сме и колко разбираме от музика... ами вижте на място.

вторник, 8 март 2011 г.

Свалям шапка на...

... хората, които успяват да превърнат всеки ден в празник и редовно казват "Ама аз не обичам жена си/ мъжа си само на 14-и февруари!" или "Ама аз не обичам мама само на 8-и март!"

То и аз преливам от любов всеки ден, но някак не успявам да бъда вечно заредено с енергия, готово да празнува същество. Затова и се радвам на по-специалните поводи.

Не знам какво удоволствие доставя на някои да скачат срещу всеки празник. Още рано сутринта дочух да се разисква трябва ли или не трябва да се празнува 8-и март.

Е, как да не празнувам Денят, в който преди години подарих на мама гердан от кус-кус и до скоро бях убедена, че наистина й е харесал и не подозирах, че почти веднага се бил скъсал :)))

За себе си съм убедена, че 8-и не е мартенската версия на изродения Св. Валентин, когато от всеки мъж се очаква да изпълнява капризите на момичето/ жената до себе си.

В опит да издиря едни от най-интересните и непознати дами, посвещавам Март на срещите с Жени в "Мързеливите минути" - първата среща е с Мина, голямата муза на Яворов. Не знам защо, но от тяхната история ме побиват тръпки :)

събота, 5 март 2011 г.

Пламито "хейтър"... случва се

На теория не понасям такива жалки експерименти... хейтър, камера мен, рисърч.

На практика теорията е скучна.

В превод - човек, който мрази де що види. Но понеже българският превод е твърде краен, безсрамно го заменям с мъгливото "хейтър". А мога ли да не призная, че звучи далеч по-модерно от нашенското "сърдитко Петко - празна му торбичката"?!

Може би е синдром на настъпилите 24 години. Може би е синдром на отминалия 14-и февруари. Може и да е синдром на наближаващия 8-и март...

... но от известно време усещам буквално физическа непоносимост към всякаква форма на клиширана романтика, преливаща от филми, списания и ТВ. Дори вече ми се заформя в главата примерен списък с "жестове", които биха си изпросили дранване по главата:

- изненадващо "Море от любов"... нали се сещате - Наталия скрива шпионката, звънва на вратата, вие подскачате от радост, че пицата най-после е дошла и правите грешката да отворите. Минути по-късно, от монитора Той ви казва "Пиле/ жабче/ пате/ змийче и т.н.", а вие си съскате наум колко мразите да ви говори като на бебе. Още минути по-късно се очаква внезапно да се излекувате от хроничната си ненавист към камери и да говорите с жар и плам за връзката си, докато в главата ви се върти само едно "всички ще ме гледат по скъсан розов анцуг"... примерно;

- и като сме подхванали медийната тема - предложение за брак в студиото на "Море от любов", докато Силвия Кацарова пее "Минава, големият кораб минава", а вие си мислите как и вашите шансове за отказ отминават... без коментар;

- а сега нещо далеч по-тривиално... вечеря на свещи, червено вино и нищо друго... изтръпвам. Ужасно е - никакъв психарски филм за отвличане на вниманието, никаква лимонада за аромат, даже и никакви интересни теми за разговор (да речем световната конспирация), освен "Аууу какви сини очи имаш!";

- 8-и март, някъде сутринта. Буди ви огромен букет рози. За момент се чувствате част от извратената шега на Дейвид Линч и Стивън Кинг, които са се затъжили за вашата ужасена физиономия. След като премигвате, забелязвате, че Той е някъде там отдолу. Казва ви, че са... да речем 160 - от толкова дни се познавате. Какво ще си помислите? А: Уаууу, хванала съм си принца на бял кон! Б: 160 рози по 2 лв. парчето... хм, а защо каза, че нямаме пари да отскочим до съседния град за един ден?! В: По дяволите, имаме ли изобщо ваза?! Г: Колко бодли има в 160 рози на куп и ще ми остане ли някаква кръв? Е, какво ще ви мине през ума? Ама честно.

Чувствам се лоша. Както споменах по-горе, "сърдитко Петко - празна му торбичката". Та и аз така. Който се изприщва от романтика, няма и да я види.

А този надпис... ей там в ляво... беше едно от малкото неща през последните седмици, което ми се стори умилително-недразнещо. Може да съм хейтър, но все още ми се привиждат любовни послания почти навсякъде. "Да си тръгнем заедно".

Поздрав с нещо любовно-хейтърско.

четвъртък, 3 март 2011 г.

Ден за почистване...

... на паяжините, оплетени около усещането ни за гордост.

Може първо да изникне само един Москвич... за бутане...

... някоя забравена изгоряла крушка...

... или ядосана улична котка.

Нищо. Да метнем една шарена черга на всичко...

... и смело и безразсъдно да Празнуваме. Защото много неща си струват наздравицата (и гордостта). Честит празник :)

вторник, 1 март 2011 г.

Разсмях го :)


За черния дроб става въпрос.

По много прост, може би леко изтъркан начин, но... чалга текстовете действат безотказно.

Я купи ми, мили, кожено палто,
златна огьрлица и едно Пежо.
После на почивка ме прати в Хавай.
Ти недей да идваш, вярна ще сьм знай.

Припев:
Не, не искам рози, те са сьс бодли.
Ти нали не искаш да ме заболи?
И любовни думи ти не ми шепти.
Най-обичам, мили, шепот на пари.
Не, не искам рози, дай ми ги в пари.
Ще ти дам целувка, но не се глези
и любовни думи ти не ми шепти.
Най-обичам, мили, шепот на пари.

За още чалга откровения - щрак тук.

А на гугъла ми се появи мартеничка, което ми напомня... честита Баба Марта :)