Във фурната се пече първият ми опит за мусака... с картофи, моркови, печен пипер, печен патладжан, пиле, вино, мащерка, градински чай и магданоз.
По инструкции на мама във Фейсбук, половин час по-рано забъркахме с Мая заливката... по-точно тя се опитваше да се метне в нея, докато едва я удържах с едната ръка.
Та мусаката се пече, заливката изстива, а ние с Мая ядем солети на дивана/ леглото.
Около нас е пълно с малки парченца, които Мая не успява да изяде и непрекъснато плюе.
По някое време решава да ми подаде чисто новата си голяма солета.
Отхапвам я.
Мая започва да се смее.
Отхапва си парченце от солетата и отново ми я подава.
Отхапвам и аз.
Не само, че ми се радва, но и гледа с възхищение как я изяждам.
Иска да ми даде още, но солетата вече не се подава от ръчичката й.
Докато я търси, тя пада при останалите парченца около нас.
Продължаваме да унищожаваме другите солети в пакетчето.
Поука: хубаво е някой да ти се възхищава само... защото си хапваш :)
(Мусаката още се пече)
Няма коментари:
Публикуване на коментар