Току що реших да си взема едно невинно блокче шоколад.
Разбира се, никой световен гений не е измислил безшумната опаковка.
И така, докато успея да си взема невинното блокче, Мая вече се беше наредила до мен с
"Мамо, шоколад, дай, дай на Мая!"
***
В момента, докато се опитвам да пиша, Мая се покатери на стола, придърпа си чинията с грозде, измъкна чепката с останало 1 зрънце и... в продължение на 4 изречения... не спира да ми го подава с
"Мамо, земи, земи, мамо, чешката на тофтата!"
Отново и отново, и отново.
***
Та поиска си Мая шоколад.
Дадох й веднага, защото гледката не е за изпускане -
държи парченцето с два пръста, ближе го едва и не спира да се мръщи и усмихва в същото време.
Докато не забелязва, че не само двата пръста, ами цялата й ръка е изцапана с шоколад.
Тук вече не издържа.
Усмихва ми се с
"Мамо, шоколад? Де е?"
Блокчето ми вече го няма.
Подава ми нейното полуразтопено парченце с
"Аааа, няма. Няма, мама. Свъши. Мамо, още една шоколад и ша пиш!"
Макар в последно време все да се чудим дали Мая има пиш, или иска да спи,
в този случай се опитва да ме приспи.
***
Минаха 3 часа.
Причината - започнах да пиша, малко след като Ради заспа.
На 5-то изречение Вили се прибра.
Мая беше толкова щастлива, че се втурна с викове към него.
Ради се събуди.
Както бяха щастливи, в следващия момент двете се разпищяха гладни.
Сложихме на бързо масата.
Мая отказа да яде.
Отвори си хладилника и извади кутийка с пастет.
- Мая, дай да ти го намажа на филийка.
- Не, мамо, с пъстче.
Минути по-късно беше до уши в пастет. Буквално.
А Ради крещи за супа.
Сядаме всички.
Гледаме анимация.
Всички сме в заплес.
Само Ради хвърля едно око и към основното - дали мама е готова с пълната лъжица.
При следващия момент на бебешки писъци, вадим тежката артилерия -
игра в банята.
В момента двете се замерват с вода.
И не спират да се смеят.
Може би ще остане време и да измия чиниите :)
