"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

неделя, 27 май 2012 г.

"Да, аз го яздех тоя живот. И го яздех здраво!"

Мен пък веднъж ме ухапа кон.

И все пак, добър цитат за един дъждовен неделен следобед. Джоко Росич пред Валерия Велева за най-доброто българско списание, на което съм попадала до сега - Biograph.

Изобщо днес започна като много силен ден. Събудих се с варненската ТВ "Черно море", за която още не мога да реша каква точно е концепцията й. Хванах черно-бял анимиран клип, в който се появи Милко Калайджиев, че и мустакът му. Докато се чудех какъв е тоя чалга клип, в който не се чува (почти) никаква чалга, се оказа, че е проект на студентката Елена Петрова от НБУ.


Денят продължи добре. Още с първото проверяване на пощата се натъкнах на непрочетено писмо от гръцко-американски музикант, на когото силно симпатизирам... и който ми обеща интервю.

Докато препичах филийки за закуска, БНТ продължи мексиканската вълна на ентусиазма и показа актрисата Светла Василева. Тъкмо щях да я превключа, защото не ми се слушаше отново за земетресението, но тя първа превключи на друга вълна. Започна да говори за онези инвалиди, които имат ръце, имат крака, здрави са и пак не спират да мърморят колко са нещастни. Онези, които непрекъснато се страхуват. А в дъното на всичките им фобии, в които минава животът им, е ужасът да не се изложат.

След това се озовах с БТВ, докато Петя Дикова вземаше интервю от Мария Статулова. Стана въпрос за приятелството им с Невена Коканова и тяхната парола: "Видиш ли ме с грим - значи нямам и 5 лв. в джоба си". Именно когато били най-закъсали и нямали дори какво да ядат, двете обличали най-хубавите си рокли, правели си прическа, слагали грим, високи токчета и излизали навън. И винаги се намирали приятели, които възхитени от вида им, ги черпели с някой обяд. Който пък продължавал до вечерта. И всички се смеели "до припадък".

Не, няма да си изхвърля телевизора скоро.

Но още не мога да приложа на практика всички тези надъхващи цитати и кадри. Защото неделята почти замина, а с нея и 4-те почивни дни. И пак се почва с новата работна седмица. Ъх.

Обаче как добре звучи...

"Да, аз го яздех тоя живот. И го яздех здраво!"

Четете ли Biograph? Имам само един брой. Чета го вече втори месец и едва го преполових. На това му се вика списание :)

неделя, 20 май 2012 г.

Лов на (дребни) хищници... или за женските номера

Били ли сте в някой мол на 14-и февруари? Няма по-комична гледка, честно. Пълно е с двойки. И то все от онези "влюбените", в които женската половинка притичва напред и влиза първа във всеки магазин, а мъжката, която (съвсем по мъжки) е с преметната женска чанта на рамо и мъкне всички торби, едва-едва се тътри, като дискретно прави през 2-3 минути "пфуу-у-у".

В такива моменти ми се струва, че жените са лоши. Наистина лоши. После се сещам, че стоически изгледах всички части на "Роки" и на "Рамбо". Без нито веднъж да направя "пфуу-у-у".

По принцип мен не ме огряват внезапни мъжки изблици на романтика от типа "хайде да те водя в мола". Нито на рожден ден (пък бил той и юбилей), нито на годишнина, нито на 8-и март... 14-и февруари има ли смисъл да го споменавам?

Преди 3 или 4 дена хванах някакъв сериал. Русата главна героиня ококори сините си очи и каза на гаджето си "Ще ходим на опера". Той каза нещо от рода на "Гледай си работата". Тя му отвърна "По-добре се съгласи, защото няма да спра да говоря". Той каза "Няма шанс". Русата със сините очи почна да говори. Той се нави. Нищо, че после за малко да припадне в операта. Но там се оказа друга история.

Та аз съм руса със сини очи. Преди 3 или 4 седмици казах "Ще ходим в мола". И той каза нещо от рода на "Гледай си работата". Типично по женски почнах да говоря. Може би за около час изгърмях всичките си козове... "ще ти купя някоя тениска... ще те черпя пица... ще бъда бърза... няма нужда да влизаш навсякъде... ще бъде невероятна бърза... почти няма да пробвам... и за финал - ще те черпя торта в "Неделя". Изобщо не се хвана и нищо не го замота. Накрая го заболя главата и ме отряза тотално. Та явно не е до русата коса, сините очи и думите.

И тъкмо бях решила, че женските номера не са ми силата... днес се случи немислимото. Години след като преминахме етапа, в който правихме щуротии, за да се спечелваме взаимно (напр. гледах "Роки" и "Рамбо", а той обикаля с мен в търсене на обувки), Той се нави да прекараме половин неделя заедно по магазините. Нещо толкова мъничко, толкова повърхностно, ама пък толкова приятно. Нищо, че май скоро няма да се навие отново. А наближава поредният момент... в който пак ще трябва да се търсят сандали... пфууу.


четвъртък, 17 май 2012 г.

Крилце или кълка? или за погрешните съвети

В една от най-любимите ми комедии Луи дьо Финес е кулинарен критик. Опитвайки се да унищожи усета му към истински вкусните ястия, приготвени с натурални френски продукти, собственикът на отблъскващо ресторантче насила започва да го тъпче с полуфабрикати и... зеленчуци с вкус на пластмаса :) След това се оказва, че известният кулинарен критик е изгубил изцяло вкусовите си рецептори. Много свежа и актуална филмова класика.

Хрумна ми, след като се усетих, че вече съм изчерпала всички литературни клишета по случай 24 май. И така, както обичам да пиша, вече не ми се гледа нито лист хартия, нито тефтер, нито Word :)

И за не-знам-си-кой-път се убеждавам, че няма по-грешен съвет от този "да работиш това, което обичаш да правиш". Започнат ли да ти плащат, вече ти не си този, който диктува правилата. Което пък лишава всичко от безгрижната му нотка и забавното усещане за свобода отива на кино.

P.S. Всъщност докато съм на вълна "забавни неща"... много е забавно да погледнеш отстрани на ежедневието си, за да си дадеш сметка с какви глупости го пропиляваш. Ако не бях на "вие" с пчелите и осите, щях да започна да си събирам заплатите в буркан с надпис "къща на село".

вторник, 8 май 2012 г.

За страха от високо

Високо? Не, мерси...

... ама кой ли ме пита :)

Не знам как така се случва, че в последно време всяка екскурзия се оказва тест за моя страх от високо. Все още не са ме "скъсали", но минавам на косъм. Да речем с тройка... ако можеше да има "2 на релси".

Вчера отидохме за първи път до Ловеч. Хареса ми. Всичко течеше по мед и масло... или слънце и сандвичи... докато разглеждахме Ловешката крепост


вървяхме по закрития мост на Кольо Фичето

навлязохме в Деветашката пещера (магическо място)

И стигнахме до Крушунските водопади.

Всичко започна добре - асфалтирани, широки и равни алеи с пейки. Досущ като парк с указателни табели.

Докато асфалтът не изчезна, пътеките не станаха все по-тесни и стръмни, а хората - доста повече. И все още ми беше интересно, дори забавно.

Докато не стигнахме до едни мостове, които се клатеха. Обаче не ме достраша. И тъкмо щях да се поздравя за напредъка, когато... стигнахме до почти отвесни стълби, които отиваха нагоре. Блокирах. И осъзнах какво значи панически страх от високо. Много неприятно усещане. Но ги минах - бясна на Станислав и с уговорката, че няма да се връщаме от там.

Разбира се, върнахме се пак от там :) А аз бях бясна още известно време.

Сега се чудя - дали най-добрият начин да се справиш със страховете си е да се изправиш срещу тях? И дали е подло да се цупиш на човека, който се опитва да ти помогне?

вторник, 1 май 2012 г.

Познавате ли българин, завършил Харвард?

В момента дясното ми ухо слуша Michel Telo и Ai Se Eu Te Pego, докато лявото наистина се радва да чуе лекция по журналистика в Харвард. Което ми напомня, че тази сутрин се събудих с I'm just a teenage dirtbag... знам ли защо. Та мързелив ден на труда? Не, разбира се.

Да се върнем на Харвард. Преди няколко дни във връзка с изпит трябваше да издиря онлайн курс на обучение, който да разгледам. Понеже до тогава не ми беше хрумвало да се ровя за нещо подобно, след като се върнах от работа, хапнах, гледах "Черешката на тортата", помързелувах, светнах си нощната лампа... та някъде към 22:30 отворих google (който днес е изключителен симпатяга, между другото) и написах първото, което ми хрумна... Harvard online courses. И взеха, че излязоха.

Така установих, че можеш да изкараш дистанционен курс там... стига да извадиш около $2000. Странното за мен беше, че успях да се добера до безплатни видео записи на лекции. Въпреки че никога не съм била фен нито на училището, нито на университета/ въпреки че наближаваше 23:30 часа (а от няколко месеца претърпях коренна трансформация и започнах да си лягам най-късно в 22 часа :))/ въпреки че компютърът ми бръмчи два пъти по-мощно, когато е късно и тихо наоколо, се оказа, че стоя пред монитора и слушам изключително ентусиазирано някаква лекция за редките езици по света.

И сега ми е много любопитно да се запозная с някой, който е бил в Харвард,  завършил е дистанционен курс или планира да го направи.