прощъпулната Мая

понеже традициите са ни тъмна Индия,

някак в последния момент разбрахме, че

дошло времето да правим на Мая прощъпулник

"Стана ли време да избирам професия?!"

в четвъртък започнахме да го мислим

в петък вечерта направихме първите покупки,

а вчера към 21 ч. спешно притичахме до Метро

първоначалните ни планове се поизмениха,

заради липса на време,

така че замислените домашни мъфини с плодове и домашни бонбони "Рафаело"

останаха за някой друг повод

вместо тях накупихме готови сладкиши

и,

разбира се,

царевица - любимото лакомство в момента на Мая

оказа се, че такива екстри като декорация за прощъпулник

не сме измислили нито ние, нито китайците

и,

въпреки цялото ми желание,

не открихме в нито един бебешко-детски магазин

плюшени обувки, стъпчици от плат, салфетки на краченца или нещо друго, напомнящо веселата традиция

(но пък и сега има светещи тикви и маски за Хелоуин ;)

и,

понеже мама-с-други-думи-аз е луд ентусиаст и напоследък няма никакво желание да спи,

събота срещу неделя през нощта се хванах да рисувам разни обувки и надписи

така в неделя все пак успяхме да докараме нещо като декорация

другата идея беше да придадем по-цветен вид на бялата покривка,

по която щяхме да търкулнем питката,

с... крачетата на Мая

идеалният вариант беше да й намажем крачето с боя (безвредна, за рисуване с ръце)

и тя ентусиазирано да тръгне по покривката

реалността се оказа различна -

Мая тъкмо беше станала и толкова й се ядеше, че две не виждаше

в резултат - тръсна два пъти крак върху покривката,

колкото да напръска капки,

и категорично отказа да върви :)

та се наложи да фалшифицираме стъпките й...

неочаквано за нас,

толкова стриктно спазихме традициите,

че аз (в ролята на мама) омесих питката,

осигурихме предмети за професиите,

с които не си беше играла преди,

нахранихме я порядъчно преди Големия Избор

(за да не грабне питката, вместо играчките)

и какво се случи?

в сюблимния момент,

когато търкулнахме питката

по бялата покривка на цветни крачета,

и Мая се изправи пред всички + фотоапарат и камера...

мъникът отказа да върви

мина известно време, докато я убедим да отиде към дивана

щом преодоля първичния страх от работа :)

веднага грабна...

мишката

след това грабна моливчето, хвана тигана, разгръща книжката, взе гаечния ключ, свири на малкото пиано, направи глобуса на топка...

единствено лекарските слушалки категорично не бяха уважени, дори и с поглед

но мишката си остана фаворит за деня

палатка

почти 3 години след

първото ми "ходене на палатка"

(и засега единствено)

сега палатката съм аз,

ходеща из града :)

да речем, че е весело,

но не и когато хората по улицата те гледат с 

един такъв страх, примесен с лека досада

(ако случайно се настаня на някоя опашка зад тях)

предполагам какво си мислят

"уф... сега трябва ли да й отстъпвам мястото си?"

не, не трябва

моля, не ми отстъпвайте място

затова и не се качвам на автобус,

затова и бягам от опашките 

(и измислям всякакви други варианти как с Мая в количката да вземем кисело мляко например :)

вярно, че в мен расте човече,

но,

казано честно,

не ми е трудно да вървя, нищо не ме боли (поне не по начин, с който да не съм свикнала като нещо обичайно), дишам сравнително леко,

обикновено не бързам за никъде

(а, ако бързам, няма изобщо да се наредя на опашка),

т.е. никой не ми е длъжен за нищо

и бих предпочела да не ме гледа с

един такъв страх, примесен с досада,

но,

междувременно,

ходещата палатка из града ще си обикаля,

защото на Мая й е интересно и приятно

(а навън е по-прохладно, отколкото вкъщи)

крайният срок е след месец и половина

въпросът е

дали до тогава ще съм

ходеща циркова шатра? 

:) 

Анимации

Открихме, че сутрин,

докато закусваме,

по бтв комеди можем да гледаме Бъгс Бъни.

В пъти по-добре от депресиращите сутрешни блокове

или

музикалните канали, които повтарят едно и също.

(Вчера Дафи Дък се грижи няколко часа за бебето-племенник на гаджето си. С Мая умряхме от смях)

Навлизаме в поредния забавен период от съвместния си живот :)

Г-ца бебе Мая върви

Вчера след вечеря.
Докато разчиствах, гледам Мая се изправи в средата на кухнята и смело тръгна напред. Без никой да я държи, без да се подпира за нищо. Прекоси половината кухня и част от хола. По средата на (този толкова дълъг път в моите очи) видя, че я гледам... викам си "ей сега ще клекне и ще почне да пълзи"... но не, видя ме, ухили се и продължи напред. Щом стигна края на стаята, се спря, клекна и мина в режим пълзене. Така отиде в другия край на хола. След което се изправи и тръгна да върви към мен.

Признавам си, че това е първият момент, който искрено ме умили... усетих се, че едновременно се заливам от смях и ми иде да пусна поне една сълзичка. Ей така, от вълнение и радост.

Хич не ми и хрумна да се протегна за апарата и да я снимам.

Днес обаче се сетих. Взех го, казах на Мая "хайде, ела при мен" и тя, учудващо, за първи път ме послуша и дойде :)

Тъкмо да се почувствам специална и... видях каква била целта.

Всъщност това беше вторият ни опит за снимки днес. При първия нито един кадър не се фокусира върху нея... за каква скорост на Мая само си говорим, а :))))

растем

три момичета растем вкъщи

едната иска само да върви, стига да има кой да я държи

на другата й дай да се мята из корема на мама,

а третата... този следобед ще се поглези с диня

три момичета растем вкъщи

и,

макар упорито да вървим часове наред,

все си растем,

за радост на единственото ни момче вкъщи