с Мая четем

макар и трудно, оказа се възможно да четеш с едно Майче в къщата :)

обикновено вечер, щом тя заспи.

всъщност това са ми едни от най-любимите минути - 

хем се отнасям нанякъде,

хем заспивам след това почти неусетно.

за щастие, имаме любима книжарница, в която 

не само има мнооооого книги,

не само можем да влезем с количката,

но и вътре е достатъчно просторно, за да вървим...

бонус - на крачки от морето е, което я прави част от ежедневния ни маршрут.

***

щом се събудихме тази сутрин, направихме обиколка на сутрешните блокове

(разочароващо е, че това лято нямаше дори и седмица, в която да излязат във ваканция и да ни освободят от идиотското си и депресиращо присъствие)

минах моментално през

бтв, където се вайкаха, че Бербатов нещо страда,

нова, където коментираха колко е зле българският генофонд,

и,

за щастие, 

отидох на бнт -

само там си струваше да се спре човек.

така разбрахме за инициативата 

всяка година,

на днешния ден,

да четем по нещо от Валери Петров.

веднага отбелязах датата в календара на таблото в кухнята - 

редом  до всички рождени дни и годишнини,

да не забравим догодина.

***

организирахме се и отидохме към книжарницата.

щом Мая се наспа, 

седнахме тримата (почти четиримата) 

на пейка... близо до морето...

и се посмяхме още на първите страници от новата стихосбирка в библиотеката ни:

"Вече чувствам аз:

нещо става със нас

и със нашата връзка сърдечна.

Този трик не е нов,

една вечна любов

да излезе не толкова вечна."

обожавам Валери Петров. определено това е моят тип поезия :) 

***

Мая тъкмо заспа. 

а аз успях да стигна няколко странички нататък:

"Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея.

Слезе някакъв стар инвалид,

слезе дама приятна на вид,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- Часовникът й - той си рече, -

часовникът е виноват,

часовникът й все ни пречи,

понеже все върви назад!

И весело сред есента

той тръгна, свирейки с уста.

Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея. 

Слезе някакъв млад офицер,

слезе дама с чадъра си чер,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- Дъждът навярно - той си рече, -

дъждът забавя тез коли,

дъждът й пречи и добре че

не идва, щом като вали!

И весело сред есента

той тръгна, свирейки с уста.

Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея.

Слезе момък със смешно лице,

слезе пътник със чанти в ръце,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- Събранието - той си рече, -

събрание тя има днес,

събрание, и то далече,

и то започваше във шест!

И весело сред есента

той тръгна, свирейки с уста.

Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея.

Слезе толкова много народ,

слезе целият градски живот,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- А може би - тогаз си рече, -

а може би - си рече той, -

а може би тя нещо вече,

ах, нещо вече, боже мой!

И тъжничко сред есента

той тръгна, свирейки с уста."