ежедневието ни е подчинено на... храната.
Няма ден, няма нощ - през час, понякога и по-често, човечето иска да яде.
Докато не отмине и този период, пълноценният сън от поне 4 часа си остава мираж :)
Но това не е трудната част.
Вече свикнах с будуването в неприлични часове. От днес започнах и мисия "изтегли весели филми и сериали за през нощта, за да не гледаш убийствата по reality, зловещите диагнози по tlc и турските истории по всички други канали".
Трудната част, за която не бях подготвена, се оказа чувството за вина.
На практика си е денонощно чудене дали показваме еднакво и на двете колко много ги обичаме. И е едно безкрайно раздаване на усмивки, целувки и прегръдки... ту на едното, ту на другото. Да не забравя и старанието да снимаме по равно и двете :D
Но чувството за вина се проявява най-силно всеки път, когато Мая си играе с бабите и дядовците, за да мога аз "да си почивам с Ради". Тя е нетърпелива да тръгне. Редовно подскача от щастие пред входната врата и от рано започва да ми маха и вика "каууу, пякай!" ("чао, приятно прекарване"). Само да се отвори и скача навън, защото знае, че я чак цял ден на угаждане - люлеене по площадките, колкото й душа иска, всякакви лакомства и... много игри.
Хем знам колко й харесва, хем не спирам да се чувствам виновна, че извеждам на разходка само Ради. И Мая ми липсва цял ден (не, че тя би искала да се вози в количката или разхожда с часове).
Обаче...
след като установихме, че от "първото на зелено" в неделя имаме само няколко снимки, и то единствено с Мая...
се появи още едно чувство за вина.
Днес веднага се реванширах на Ради и я наснимах в Морската градина - доволна и щастлива, тъкмо хапнала и опитваща се да грабне телефона.
Няма коментари:
Публикуване на коментар