Това значи, че вкъщи трайно и упорито се настани един постоянен хаос.
Непрекъснато настъпвам някое кубче, сядам върху кукла или разбирам, че не мога да сменя канала, защото пред телевизора се вари кафе в кафеварката.
С малко повече дълбоки вдишвания се свиква.
Но,
когато днес Мая се заигра с Ради и бананово кексче в ръка,
от което падат не просто трохи, а цели хапки навсякъде,
дори и дълбоките вдишвания не помогнаха.
" - Мая, събери си трохите!
Усмивка с всички зъбчета на показ.
- Мая, не се смей, а си събери боклука!
Размахване на пръстче:
- Не Мая, мама!"
Знам ги тези разговори с нея - стигаме или до загубени минути, понякога часове, след които чистя... или до рев от страна на Мая, който после се предава на Ради и е последван от дълго двойно успокояване... и после пак чистя.
Реших да си спестя време, което ми беше нужно да приготвя и обяда на Ради.
В духа на Ботев,
за първи път реших демонстративно да накажа Мая.
С други думи:
"- Мая, наказана си! Ей сега те слагам в кошарата и те затварям!
Усмивка и:
- Аййййе!"
Доволна и щастлива влезе в кошарата, затворих я и оставих Ради при нея.
Двете се заиграха, а аз имах свободен терен за чистене.
Всички сме доволни и щастливи.
(А Мая не пропусна да ме инструктира назидателно коя играчка къде да прибера... да не взема да изгубя някой нов подарък...)
Понеже съм скептична към наказанията и не виждам нищо полезно в истинските такива,
съм доволна, че първото мина незабелязано :)
Тъкмо се наслаждавах на реда вкъщи, докато пиша
(а обядът и на двете вече е готов),
и се колебаех дали да не ги оставя повече вътре,
когато,
току що,
Мая си отвори кошарата.
Но пък още си играе вътре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар