"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

понеделник, 27 юни 2016 г.

Дилемата, когато бебетата са две...

... а бабите са толкова прекрасни, че винаги са насреща да помагат...

... а на мен така ми се иска да не се отделям от Мая и Ради...

... обаче къде е границата?

***
Преди време позната мама с едно дете проучваше мнения дали да побързат с още едно бебче, за да имат малка разлика, или да изчакат.

Всеки се изказа според гледната си точка, така че не съм убедена, че бяхме от полза.

Някои бяха категорично против малката разлика - било самоубийствена мисия :)

(Както възкликна веднъж една друга позната - "Ти си герой в мирно време!" Естествено, че не е така, но подобни импулсивни реакции не се забравят.)

Други настояваха, че за децата е по-добре да са с малка разлика.

Изброяваха се примери - със собствени бебета, с братя и сестри, братовчеди, познати. Кой каквото има под ръка.

***
Близо 3 години, след като с Вили решихме, че искаме деца, осъзнавам в какво приключение сме се вкарали.

Това, което не знаехме (признавам),

е,

че,

колкото и да сме ентусиазирани да имаме две деца с малка разлика,

без помощ

не се получава.

Разбира се, чисто физически с 2 бебета е по-лесно, отколкото с 3, например.

Мама има 2 ръце, следователно е напълно постижимо да гушне 2 бебета, да носи 2 бебета, да храни 2 бебета, да успокоява 2 бебета и т.н.

Благодарение на двойните колички, може и да разхожда 2 бебета.

Всичко щеше да бъде напълно приемливо, ако бебетата бяха кукли.

Обаче

те са си малки хора,

които искат внимание.

Много внимание.

Много лично внимание,

само за тях.

И колкото и да се обичат, и да се смеят една на друга,

когато едната си удари коляното,

страда двойно повече,

ако в този момент мама не я гушне и

не цунка коляното, за да мине,

защото тъкмо храни другия гладен човек,

който пък веднага започва да плаче с огромни сълзи,

защото лъжичката му се бави,

понеже мама е предпочела каката.

***
Но ние се оказахме късметлии.

И имаме прекрасни баби и дядовци, които не само, че не се налага да молим да помагат,

но и започваме да се чудим дали не са ни разглезили прекалено?

***
Колкото и хубаво да изглежда отстрани,

подобна помощ води до дилемата в началото -

къде е границата?

С Вили опитахме да я очертаем - две нощувки на седмица извън вкъщи за Мая. Една в делничните дни при "баба Дони и дядо Минко", и една в почивните при "Оси и Аско". Вече два пъти Ради също остана да нощува без нас. Въпреки, че и двете нощи заспах трудно и само се чудех дали всичко е ок и ще ходим ли спешно да я храня... всичко взе, че мина леко.

През седмицата Мая вече почти всеки ден играе с баба и дядо.

И всеки ден ми липсва много.

Но аз мога да разхождам Ради.

(Разходките с двете за момента са преживяване, което не пожелавам на никой.)

А Мая играе на лозе или на площадките, или реди щипки на терасата.

Колкото и да ми се иска да бъда с нея непрекъснато, виждам колко добре й се отразява да бъде по няколко часа без мен :)

***
Макар, че с Вили вече ставаме все по-смели да оставаме сами без децата,

даже очаквам скоро да нарушим 2-годишната пауза и да отидем на кино,

друго си е да прекараме навън цял ден всички заедно.






Няма коментари: