Още щом отвори очи и я освободя от чувалчето за сън, слиза, отива към вратата, отваря я и... туп-туп... започва да обикаля стаите. После се връща при мен, вади най-ококорената физиономия, разперва ръце и толкова театрално заявява:
- Няма!
Първо мислех, че възможностите са много - няма закуска, няма вода, няма биберон, няма играчка, няма Маша и Мечокът... Затова попитах:
- Какво няма, Мая?
- Няма тати!
- Няма го. Тати е на работа.
- Ааааа.
Всяка сутрин. Сега вече питам само, за да чуя малкия ни весел разговор. Може би и тя повтаря същото, за да ме зарадва :)
Този малък разговор описва социалния ни живот през последния месец.
От понеделник до петък срещите с възрастен се свеждат до... тати, когато се прибере от работа.
Понякога си открадвам по 5-10-минутки и отивам при "възрастните" във Фейсбук. Уж говоря с някой, но ей така машинално преглеждам какво се случва... кой с какво ще се похвали. От известно време забелязвам, че това започна да ме натоварва. До такава степен, че вчера си поставих цел - да не влизам във Фейсбук. Направих 2 кратки изключения, за да отговоря на съобщения.
В последните седмици се случи някакъв Фейсбук-бум на негативните коментари и постове. Всеки втори (дали не са и повече) започна да публикува някакви безсмислени статии, да споделя картинки с преиначени "цитати" от интервюта, които го мързи да изгледа, да заема крайни позиции, без да си мръдне окото да прочете за какво става въпрос.
Дали защото социалният ми живот е... липсващ, и ме сърбят пръстите да отговоря на този, после на онзи, после да се включа при трети... и да повтарям, повтарям, повтарям - никой не е казал такова нещо, изгледай тук, помисли малко, прочети. Обаче никой не го интересува. А моите 5-минутни паузи... 3-4 пъти дневно... са пропилени. И предпочитам да се върна в бебешкия свят, при Мая и Ради. Харесва ми да ги виждам колко са любопитни и отворени към света. Работата е там, че на тях взе да им става интересно да са си само двете... да си дърпат бибероните една на друга и после да се хилят :)
Затова спирам да се бутам из Фейсбук, сутрин минавам само на БНТ, през останалото време ще чета. И без това ме чакат куп интересни книги, които си подарих още за миналия рожден ден. Сега започнах "София тъжна и весела" - детските спомени на Петър Мирчев, по времето на Първата световна война. Споделям:
"Като си мисля за тази случка, пък и за други, ще ми се да кажа, че сякаш едно време ние, децата, по-малко знаехме, но повече можехме."
***
"През 1917 година се помина българската царица Елеонора, съпругата на Фердинанд I. Умря в разгара на войната, когато милиони човеци гинеха, но все пак царица да умре, бе събитие."
***
"Днешната "опашка" пред някой магазин не прилича на едновремешната, която нямаше продълговата форма. В тогавашната "битка" участвуваше една грамадна тълпа, кръгла по форма, без начало и без край. Най-много вреше в центъра на това колело. Вместо да приближаваш продавача, ти се въртиш..."
***
"В протест срещу жестокия мирен договор, подписан в Ньой, в София се самозароди митинг на площада пред черквата "Александър Невски". След митинга огромната маса хора се спуснаха по улица "Раковски" към Земеделската банка и спряха пред дома на Вазов... Народният поет беше много развълнуван. Със сълзи на очи, той вдигна леко ръка. Даваше знак, че иска да говори. Настъпи гробна тишина. С няколко къси изречения дядо Вазов изрази тъгата на България от безчовечието в Париж и завърши с думи на надежда и вяра в българския народ. Тихият му глас развълнува всички. Множеството бе покъртено. То до болка имаше нужда от няколко ободрителни слова. И дядо Вазов му ги даде."
И ето как открих Мая тази сутрин :)
