"Обичам те"

Когато Мая започна да повтаря всичко, което чуе,

разбира се,

я пробвахме с думи,

като

бахур, прахосмукачка, трактор (на което тя му вика просто "татко").

След това минахме на

"Майче, кажи "Рачо реже риба".

И до сега всеки ден я чувам да си повтаря поне по веднъж

"Ачо еже иииба!"

По-късно решихме да я пробваме с

"Обичам те",

"Обичам те, тати",

"Обичам те, мамо".

И,

разбира се,

пълно мълчание :)

Докато преди седмица... или две,

не каза

"Бичам те, Ади!"

Първото обяснение в любов беше към Ради.

А преди няколко дни се престраши да го каже и на мен.

Сега вече го раздава смело.

Като днес -

денят, който ще остане в семейната ни история като

Петъкът,

в който Мая и Ради основно разхвърлиха целия апартамент.

Кулминацията настъпи по време на традиционната борба за следобеден сън.

В един момент

просто вдигнах ръце от тях,

седнах на леглото и

се разплаках.

Мая се спря, дойде до мен, целуна ме и каза

"Много те обичам, мамо".

Аз се успокоих, усмихнах, видях светлината в тунела,

особено след като и Ради се обърна да ми се усмихне...

и само след секунда се върнаха в изходна позиция.

***
Два часа по-късно Ради заспа.

Още един час по-късно Мая каза, че иска да спи.

Легна в спалнята, гушна ме, целуна ме по бузата и ми вика

"Обичам те, мамо".

После грабна мечока и започна да му пее, вика, говори и т.н.

Накрая

"Айде, игаем, мамо".

Ради се събуди.

Апартаментът е все така основно разхвърлен.

Нищо.

Скоро Вили ще се прибере и всички ще излезем навън.

За час-два ще забравим, че после ни чака цяла нощ подреждане и чистене.

Важното, че всички се обичаме.

Дилемата, когато бебетата са две...

... а бабите са толкова прекрасни, че винаги са насреща да помагат...

... а на мен така ми се иска да не се отделям от Мая и Ради...

... обаче къде е границата?

***
Преди време позната мама с едно дете проучваше мнения дали да побързат с още едно бебче, за да имат малка разлика, или да изчакат.

Всеки се изказа според гледната си точка, така че не съм убедена, че бяхме от полза.

Някои бяха категорично против малката разлика - било самоубийствена мисия :)

(Както възкликна веднъж една друга позната - "Ти си герой в мирно време!" Естествено, че не е така, но подобни импулсивни реакции не се забравят.)

Други настояваха, че за децата е по-добре да са с малка разлика.

Изброяваха се примери - със собствени бебета, с братя и сестри, братовчеди, познати. Кой каквото има под ръка.

***
Близо 3 години, след като с Вили решихме, че искаме деца, осъзнавам в какво приключение сме се вкарали.

Това, което не знаехме (признавам),

е,

че,

колкото и да сме ентусиазирани да имаме две деца с малка разлика,

без помощ

не се получава.

Разбира се, чисто физически с 2 бебета е по-лесно, отколкото с 3, например.

Мама има 2 ръце, следователно е напълно постижимо да гушне 2 бебета, да носи 2 бебета, да храни 2 бебета, да успокоява 2 бебета и т.н.

Благодарение на двойните колички, може и да разхожда 2 бебета.

Всичко щеше да бъде напълно приемливо, ако бебетата бяха кукли.

Обаче

те са си малки хора,

които искат внимание.

Много внимание.

Много лично внимание,

само за тях.

И колкото и да се обичат, и да се смеят една на друга,

когато едната си удари коляното,

страда двойно повече,

ако в този момент мама не я гушне и

не цунка коляното, за да мине,

защото тъкмо храни другия гладен човек,

който пък веднага започва да плаче с огромни сълзи,

защото лъжичката му се бави,

понеже мама е предпочела каката.

***
Но ние се оказахме късметлии.

И имаме прекрасни баби и дядовци, които не само, че не се налага да молим да помагат,

но и започваме да се чудим дали не са ни разглезили прекалено?

***
Колкото и хубаво да изглежда отстрани,

подобна помощ води до дилемата в началото -

къде е границата?

С Вили опитахме да я очертаем - две нощувки на седмица извън вкъщи за Мая. Една в делничните дни при "баба Дони и дядо Минко", и една в почивните при "Оси и Аско". Вече два пъти Ради също остана да нощува без нас. Въпреки, че и двете нощи заспах трудно и само се чудех дали всичко е ок и ще ходим ли спешно да я храня... всичко взе, че мина леко.

През седмицата Мая вече почти всеки ден играе с баба и дядо.

И всеки ден ми липсва много.

Но аз мога да разхождам Ради.

(Разходките с двете за момента са преживяване, което не пожелавам на никой.)

А Мая играе на лозе или на площадките, или реди щипки на терасата.

Колкото и да ми се иска да бъда с нея непрекъснато, виждам колко добре й се отразява да бъде по няколко часа без мен :)

***
Макар, че с Вили вече ставаме все по-смели да оставаме сами без децата,

даже очаквам скоро да нарушим 2-годишната пауза и да отидем на кино,

друго си е да прекараме навън цял ден всички заедно.

"Любовта е лудост" с нашата тайландска вечеря

Преди няколко месеца се бях оплакала, че никога не получавам късметче в заведенията, защото не си поръчвам кафе.

За рождения ден Вили ми подари кутия с послания за всеки ден от годината.
Вече си имам късметче към сутрешната чаша топла вода с лимон.
(Всъщност се оказа игра, защото изтегленото листче в неделя е задачка, която Вили трябва да изпълни... а тя винаги е свързана с мое удоволствие :)

***
Вчера изтеглих "Любовта е лудост".
Изсмях се, защото точно на 19-и май навършихме 3 години, откакто живеем заедно.
По този повод бях обещала да приготвя 3-степенно тайландско меню за вечеря.
Истинска лудост.
Но с нея отметнахме 6-тата точка от списъка "да направим през 2016".

***
Лудостта започна в сряда вечерта, когато четиримата отидохме на пазар със списък за тайландската вечеря.
И се прибрахме затрупани с кокосови консерви - то не бяха млека, не бяха сметани. Всичко се правело от кокос!

***
Същинската работа започна вчера на обяд. Малко след като Мая замина с мама-на-Вили да се люлее на люлките, а Ради заспа... и минути по-късно се събуди. Сложих я в кошарата за игра, твърдо решена, че през това време ще направя тайландската торта за десерт.
Истинска лудост се оказа фактът, че 2 от необходимите консерви не бяха пригодени за лесно отваряне.
Предпочитах да се откажа от вечерята, вместо да се пробвам да ги отворя.
Все пак, аз съм човек, който веднъж отвори бутилка с вилица, писа за това в блога и все още го приема за един от най-големите си (физически) подвизи.
Но въпросът беше принципен - аз или консервите? А и си имах мъничка надежда, че, след 2 години целодневно разнасяне на малки хора, ръцете ми са заякнали.
Срам не срам... google-нах как се отварят консерви. Изгледах няколко клипчета - сред които един ентусиаст отвори с лъжица. Разгледах няколко инструкции в картинки. Тествах няколко пъти. Установих, че силата ми не е мръднала.
И, все пак, в разрез с всички съвет - успях.
Това определено е вторият ми огромен физически подвиг.
Признавам - почувствах, че светът е в краката ми.

***
С вече сериозно огладнялата Ради, спретнахме измислена тайландска торта за точно 10 минути - с готови правоъгълни какови блатове, сиропирани с Бейлис (от моята лична колекция "алкохолът на мама за готварски цели") и обилно намазани с крем от: пасирано манго от компот, маскарпоне и заквасена сметана. Между блатовете за разкош сложихме банани и ягоди.

***
Лудостта продължи и след като Ради хапна. Хем искаше да спи, хем не можеше да спре да си играе с мен. Прехвърлихме се към спалнята. В резултат - вместо заспало бебе, получих 1 час в игри и искрен безсмислен бебешки смях. Върнахме се обратно в хола, защото времето за готвене напредна. Оставих я в кошарата за игра и подхванах пилето в зелено къри. Рецептата на Звездев се оказа феноменална.

Междувременно сварих зелен чай с малини и малко кафява захар. Изсипах го в кана, за да се охлажда. Малко по-късно добавих сока на 1 лимон, сока от компота с манго и газирана вода. За червен разкош украсих с шишче с пресни череши от градината на мама-и-татко-на-Вили.

След като установих, че нетипичната тишина се дължи на факта, че Ради е заспала върху куп играчки в кошарата за игра, започнах ориза. Истинска лудост е, че от любов сготвих банани, фъстъци, стафиди, придружени със зелен лук и сминдух. Кой да повярва, че това ще се окаже една феноменално добра комбинация, особено заедно с пилето. Ето я и рецептата - цък.

***
Всичко се сготви на време.
Което не е изненада, защото рецептите са бързи и лесни.
Отидохме на пазар, минахме да вземем Мая от баба и дядо и се прибрахме вкъщи някъде след 20 ч.

***
Лудост е да се опитваме да правим "романтична вечеря", когато имаме две сърдити и гладни бебета.
Мая вика за бисквити, намазани с топено сирене, които после категорично отказва даже да доближи. Ради пищи за каша (разбира се, оризова - почти тайландска). А аз се отказах от зелената тайландска салата с манго, авокадо и кашу. Друг път.
За отрицателно време сложихме масата, запалихме свещ, наляхме вино, снимахме за спомен и... започна борбата да хапнем по нещо, докато Мая и Ради изискват цялото внимание на света.

***
Любовта е лудост,
Особено любовта с две бебета :)

модерното клише "Живей все едно днес е последният ти ден"

От няколко седмици засичам тоя съвет в различни интервюта.

Едната мадама сподели, че,

откакто е започнала да живее по този начин,

всеки ден, щом се събуди, застава пред огледалото и се пита:

"Ако днес е последният ми ден,

какво бих искала да направя?"

И се започва -

обажда се на мама, на баба, на леля и т.н. да им каже, че ги обича... и продължава в този дух.

Разбира се, не губи време да кисне във Фейсбук и да следи клюките.

Не гледа телевизия.

Не харчи пари за ненужни вещи.

***
Аз пък не виждам нищо романтично и вдъхновяващо в последния ден.

Ако се събудя с идеята, че това ще да е той ...

вероятно ще си остана да спя.

По някое време ще стана и ще отида до магазина.

Ще пръсна всички пари, които имам,

за да си купя вафли, чипсове, газирани напитки, Макдоналдс, KFC, дюнери... и всичко останало, което не трябва да ядеш, ако ще има "утре".

Ще се прибера, ще седна пред телевизора и ще ям, докато гледам "Дързост и красота" от 1 еп. до... докато денят свърши.

***
Ами... не, предпочитам да не живея всеки ден с идеята, че ще да е последен.

Всъщност е готино да караш поредния ден,

в който можеш да си позволиш,

ако си в настроение за това,

да мързелуваш,

да губиш безцелно минути из Фейсбук,

да си платиш поне за месец HBO и да гледаш филми,

докато си по пижама в не-пижамено време.

порочно удоволствие - Макдоналдс в Париж 

Лесното беше до 6-я месец...

... когато на Ради й беше достатъчно да спи, кротко да си лежи, да си докопа някоя дрънкалка, да хапне и да й се смени памперса.

2 дни преди 7-я месец положението е различно.

Ради не иска да спи.

Ради не иска и да лежи.

Ради иска да е седнала, но все още не може сама.

Ради иска да се разхожда, но все още не може сама.

Ради иска по цял ден някой да я разхожда :)

Ради иска да играе.

При това с играчките на Мая.

Щеше да бъде идилия,

ако

Мая беше съгласна Ради да играе с нейните играчки.

Вчерашният ден може да се опише само с "борба за играчки".

Имаше толкова много писъци и непрекъснато някой беше разплакан.

Добрата новина е, че при всяко разплакване на Ради

Мая отиваше да я целува, да я помилва, да й каже "няма, няма"

и,

щом Ради тъкмо се е успокоила,

пак да й грабне играчката.

И всичко започва отначало :)

Два дни преди 7-я месец промените са все по-осезаеми:

кошчето на Ради скоро ще бъде превърнато в кошче за куклите

(Мая няма търпение това да се случи).

На негово място вчера се появи легло.

А тези дни започваме и захранването.

Хайде, да се почва и с пълзенето, че циркът да е пълен.

***

Първи срещи с леглото.

Спорно е кой е по-щастлив: Ради... или Мая?

Чувството за вина

Броени дни преди да започне захранването на Ради,

ежедневието ни е подчинено на... храната.

Няма ден, няма нощ - през час, понякога и по-често, човечето иска да яде.

Докато не отмине и този период, пълноценният сън от поне 4 часа си остава мираж :)

Но това не е трудната част.

Вече свикнах с будуването в неприлични часове. От днес започнах и мисия "изтегли весели филми и сериали за през нощта, за да не гледаш убийствата по reality, зловещите диагнози по tlc и турските истории по всички други канали".

Трудната част, за която не бях подготвена, се оказа чувството за вина.

На практика си е денонощно чудене дали показваме еднакво и на двете колко много ги обичаме. И е едно безкрайно раздаване на усмивки, целувки и прегръдки... ту на едното, ту на другото. Да не забравя и старанието да снимаме по равно и двете :D

Но чувството за вина се проявява най-силно всеки път, когато Мая си играе с бабите и дядовците, за да мога аз "да си почивам с Ради". Тя е нетърпелива да тръгне. Редовно подскача от щастие пред входната врата и от рано започва да ми маха и вика "каууу, пякай!" ("чао, приятно прекарване"). Само да се отвори и скача навън, защото знае, че я чак цял ден на угаждане - люлеене по площадките, колкото й душа иска, всякакви лакомства и... много игри.

Хем знам колко й харесва, хем не спирам да се чувствам виновна, че извеждам на разходка само Ради. И Мая ми липсва цял ден (не, че тя би искала да се вози в количката или разхожда с часове).

Обаче...

след като установихме, че от "първото на зелено" в неделя имаме само няколко снимки, и то единствено с Мая...

се появи още едно чувство за вина.

Днес веднага се реванширах на Ради и я наснимах в Морската градина - доволна и щастлива, тъкмо хапнала и опитваща се да грабне телефона.

Любов е, когато...

... след дълъг "празничен" ден с две бебета,

които са решили да се състезават кое е по-по-най-неспящо и пищящо,

той се прибере с букет от свежи зелени кенчета безалкохолна бира :)

Честит 8-ми март.

Развръзката на коледния подарък или защо се отказваме от "Българан"?

Тази Коледа с Вили решихме да си разменим подаръци-преживявания.

Сами си ги пожелахме и на теория нямаше как да сбъркаме.

Вили си поиска театър. Зарадвах се и аз, защото не бяхме ходили от близо 2 години.

Избрах постановката "Горката Франция", която обещаваше да бъде нещо забавно... в Париж.

(Едно кратко въведение - ако искаш да гледаш постановка на театър, различен от Варненския, това се случва с посредничеството на "Българан". Но, ако искаш да ти е удобно, докато гледаш постановката, следиш тя да не се играе на тяхна сцена. А само и единствено във Фестивален и конгресен център - Варна.)

И тъй като "Горката Франция" трябваше да се играе на 19 декември именно във Фестивален център, категорично беше постановката-фаворит.

За по-удобно купих билетите онлайн през сайта на Фестивалния, разпечатах ги и опаковани зачакаха под елхата да дойде 19 декември.

                                         
Тъкмо започнахме да замисляме план "кой, кога и как да гледа бебетата", когато... на 18 декември... получих от "Българан" писмо на електронната си поща, че:

УВАЖАЕМИ ПРИЯТЕЛИ,
УВЕДОМЯВАМЕ ВИ, ЧЕ ПОРАДИ ТЕХНИЧЕСКИ ПРИЧИНИ "ГОРКАТА ФРАНЦИЯ"
НЯМА ДА СЕ ИГРАЕ НА ПЛАНУВАНАТА ДАНА 19 ДЕКЕМВРИ.
СЛЕДВАЩАТА НАСРОЧЕНА ДАТА Е 17 ЯНУАРИ ОТ 19.00 ЧАСА НА ОСНОВНА СЦЕНА.

ВСИЧКИ ЗАКУПЕНИ БИЛЕТИ ИЛИ ВАУЧЕРИ ЩЕ ВАЖАТ БЕЗ ПРЕЗАВЕРКА
ИЛИ МОГАТ ДА БЪДАТ ПРЕЗАВЕРЕНИ ЗА ДРУГО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ.

ИЗВИНЯВАМЕ СЕ ЗА ПРИЧИНЕНОТО НЕУДОБСТВО.

Понеже аз много обичам културните и изчерпателни съобщения, махнахме с ръка и просто отбелязахме новата дата в календара.

Разбира се, оказа се, че точно на 17 януари към обяд Вили трябваше да замине по работа извън града. Започнахме да замисляме следващия план - кой ще отиде на театър вместо нас. (Което за щастие не се оказа трудно :)). Но точно тази неделя заваля сняг. "Големият сняг", който блокира страната. И така се получи поредното съобщение от "Българан":

Поради влошената пътна обстановка и лошите метеорологични условия в страната, както и от забраната за движение по републиканската пътна мрежа на тежкотоварни автомобили, уведомяваме зрителите, че декоровозите обслужващи технически представлението "Горката Франция" е невъзможно да пътуват от София до Варна

Поради тази причина изиграването днес /17 януари/ на сцена "Българан" е невъзможно.

Новата насрочена дата е 13 февруари от 19.00 часа.

Всички закупили билети или ваучери ще могат да ги използват без презаверка.

Сняг има... ок - съгласихме се. Понеже бяхме твърдо решени, че тази горкичка Франция ще се гледа (макар и не като коледен подарък, а такъв за рождения ми ден), отбелязахме новата дата в календара, 

На 13 февруари беше готов поредният план "кой, кога и как да гледа бебетата". Общо взето, почти целият ни ден беше организиран около него. Отиване при баба и дядо, заиграване, хапване, пак заиграване, измъкване до вкъщи, за да се преоблечем "официално за театър", проверка на електронната ми поща (слава богу, писмо няма, ще я бъде горкичката Франция), връщане при баба и дядо, влизане на пръсти, защото Мая и Ради спят, тихичко вземане на Ради, за да я нахраня, сънливо хапване-заспиване-будене-хапване-заспиване-будене-хапване-заспиване, тихичко оставяне на Ради да спи отново и изнизване на пръсти, за да не събудим Мая. 

Успяхме. 10 минути преди постановката стояхме с разпечатката за закупените билети пред Билетната каса на Фестивалния. 

Мъж и жена пред нас попитаха за "Горката Франция. Служителката им каза, че такава постановка... няма. Веднага се присъединихме към разговора, за да съобщим, че и ние сме с билети... и вече 2 месеца чакаме тая Франция. 

Появи се още една служителка на Фестивалния, за да ни каже, че тази постановка я няма в афиша им. За щастие, се сети да се обади в "Българан". Минута по-късно дойде да ни каже, че постановката е отпаднала и от "Българан" ще възстановят парите ни през следващата седмицата.

Здраве да е. Махнахме с ръка и се отдадохме на забравен "вечерен живот"... или спирка за бира и картофки, а след това разходка из центъра. 

Следващата събота излязохме четиримата на разходка. На връщане минахме през "Българан" да си вземем обратно парите.

Разбира се, в Билетния център влязох аз, в ролята си на човекът-който-се-опита-да-направи-коледен-подарък. Вътре една жена на малко по-средна възраст над средната четеше вестник. За нещастие, наруших съботната й идилия. След кратко въведение, получих краткия отговор: "Пиесата се игра тук на 13 февруари. Ваша е грешката, че не сте дошли." 

Започнаха се едни въпроси, едни обяснения. Накратко - поне 10 пъти виновната излязох аз: че съм решила да купя билети онлайн, че не съм минала да ги заверя още при първото отлагане (нищо, че в съобщението пише, че няма нужда), че изобщо вярвам на съобщенията...

всъщност получих и следния коментар "Абе много знам аз какви съобщения изобщо сте получила и дали са от нас!"

... че не съм видяла промяната на сцената (която обаче не е спомената във второто съобщение), че не влизам ежедневно в сайта на "Българан", за да следя промените, че щом съм получила отговор от Фестивалния, за всеки случай не сме минали и през "Българан"...

и поредният коментар "От къде да знам дали изобщо сте говорили с някой във Фестивалния!"

... и т.н., и т.н. 

Накратко - пари не се връщат. А клиентите винаги са виновни.

Разделихме се с репликата от моя страна "Едно е ясно - повече билети за театър в "Българан" няма да купим". 

Разбира се, това не беше краят. Бях толкова ядосана, че трябваше да напиша "гневно писмо" на "Българан" и Фестивалния комплекс.

От "Българан" не отговори никой - въпреки цитираните техни писма, от които става ясно, че последната промяна в сцената не е спомената. 

В понеделник обаче получих отговор от Фестивален комплекс. 

Здравейте г-жо Маркова,

Театралната постановка "Горката Франция" се е изиграла на 13.02.2016г. в театър "Българан", като информация за това е била медийно разгласена и изпратена по е-mail.
Въпреки, че Фестивален и конгресен център не носи отговорност за промяната в афиша на други културни институции, ще Ви бъде възстановена заплатената от Вас сума на касата на ФКЦ. Моля заповядайте в рамките на работното време на Билетния център, но не по-късно от 24 февруари 2016г.

Моля, да носите разпечатка на билетите, както и документ за заплатената сума.

Хубава и успешна седмица!

Вчера с Ради отидохме да вземем сумата от билетите. 

В Билетния център на Фестивалния ни посрещнаха културно. 

Там ще се върнем.

В "Българан" - няма.

Отдаваме се на Варненския театър :) 

Толкова просто стоят нещата с клиентите. 

29

***

Когато бях на 10, се появи една традиция:

за рождените дни татко ни подаряваше стихотворение,

а мама - торта. 

Е, разбира се, и на другите подаръци се радвах :) 

***

10

Отново ще празнуваме, мое скъпо момиче, 

святото тайнство на сътворението,

тортата ще заблести с десет свещички вече,

десет пламъка ще огреят деня на рождението.

Колко бързо изминаха тези десет години...

Още пазя вълнението от първите думи изречени,

още помня първите стъпки, плахи и неуверени -

вечно живи да са скъпите спомени са обречени.

Как неусетно детето в теб се променя, 

не само за игри невинни днес си мислиш,

тъгата на сираците приемаш като твоя,

готова си с тях всичко свое да споделяш.

По детски несъзнателно ти се предпазваш

от бурята, около нас и в нас, бушуваща,

приятелството като защитен щит поставяш,

за да спасиш частица от човечността умираща.

Стоя си до креватчето ти и те гледам,

насън усмихваш се щастливо вече,

сякаш надежда във усмивката съзирам...

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН,

                       мое пораснало момиче!

***

11

Единайсет години 

пламъчето ти свети,

единайсет години 

с обич светла засети.

Единайсет надежди,

сбрани в ярък букет,

украсяват деня ти

по маршрута поет,

с единайсет върха,

изкачени догоре,

а орлето в теб пърха

все напред и нагоре.

***

12

Слънчев лъч отзарана

се усмихва на всеки.

Малък Сечко се радва,

че е вече десети.

Днес за мама и татко,

като че няма промяна,

но момиченцето ни малко

е израсло сякаш за двама.

И 12 искрици пламтящи,

в мразовития февруари,

ни напомнят: след 4 нощи

ще празнува и любовта ни.

***

13

Тестове, уроци и оценки,

редове изписани и сметки...

И дори на датата рождена

няма отдих, тъй си уморена.

А пък в този зимен февруари

ден десети слънчицето гали.

Ех, как иска ти се да се влюбиш,

с обич да заспиваш и се будиш.

Е, така е, ти си в нова възраст вече,

че ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ

                     са това, човече!

***

Подаръците "без пари" винаги са добра идея.

По случай 29-я си рожден ден,

вчера си подарих преживяването да снимам бебетата, докато спят и се разбуждат.

Докато ме гледаха лекичко сърдито, им обяснявах:

"Мама има рожден ден. Днес ще я целувате."

Е, целуваха ме. Цял ден. По различни причини (убедена съм, че Ради по-скоро се опитваше да ме изяде).

 

- Няма! - Какво няма, Мая? - Няма тати!

Този разговор го водим всяка сутрин. 

Още щом отвори очи и я освободя от чувалчето за сън, слиза, отива към вратата, отваря я и... туп-туп... започва да обикаля стаите. После се връща при мен, вади най-ококорената физиономия, разперва ръце и толкова театрално заявява:

- Няма!

Първо мислех, че възможностите са много - няма закуска, няма вода, няма биберон, няма играчка, няма Маша и Мечокът... Затова попитах:

- Какво няма, Мая?

- Няма тати!

- Няма го. Тати е на работа.

- Ааааа.

Всяка сутрин. Сега вече питам само, за да чуя малкия ни весел разговор. Може би и тя повтаря същото, за да ме зарадва :) 

Този малък разговор описва социалния ни живот през последния месец. 

От понеделник до петък срещите с възрастен се свеждат до... тати, когато се прибере от работа. 

Понякога си открадвам по 5-10-минутки и отивам при "възрастните" във Фейсбук. Уж говоря с някой, но ей така машинално преглеждам какво се случва... кой с какво ще се похвали. От известно време забелязвам, че това започна да ме натоварва. До такава степен, че вчера си поставих цел - да не влизам във Фейсбук. Направих 2 кратки изключения, за да отговоря на съобщения. 

В последните седмици се случи някакъв Фейсбук-бум на негативните коментари и постове. Всеки втори (дали не са и повече) започна да публикува някакви безсмислени статии, да споделя картинки с преиначени "цитати" от интервюта, които го мързи да изгледа, да заема крайни позиции, без да си мръдне окото да прочете за какво става въпрос. 

Дали защото социалният ми живот е... липсващ, и ме сърбят пръстите да отговоря на този, после на онзи, после да се включа при трети... и да повтарям, повтарям, повтарям - никой не е казал такова нещо, изгледай тук, помисли малко, прочети. Обаче никой не го интересува. А моите 5-минутни паузи... 3-4 пъти дневно... са пропилени. И предпочитам да се върна в бебешкия свят, при Мая и Ради. Харесва ми да ги виждам колко са любопитни и отворени към света. Работата е там, че на тях взе да им става интересно да са си само двете... да си дърпат бибероните една на друга и после да се хилят :) 

Затова спирам да се бутам из Фейсбук, сутрин минавам само на БНТ, през останалото време ще чета. И без това ме чакат куп интересни книги, които си подарих още за миналия рожден ден. Сега започнах "София тъжна и весела" - детските спомени на Петър Мирчев, по времето на Първата световна война. Споделям:

"Като си мисля за тази случка, пък и за други, ще ми се да кажа, че сякаш едно време ние, децата, по-малко знаехме, но повече можехме."

***

"През 1917 година се помина българската царица Елеонора, съпругата на Фердинанд I. Умря в разгара на войната, когато милиони човеци гинеха, но все пак царица да умре, бе събитие."

***

"Днешната "опашка" пред някой магазин не прилича на едновремешната, която нямаше продълговата форма. В тогавашната "битка" участвуваше една грамадна тълпа, кръгла по форма, без начало и без край. Най-много вреше в центъра на това колело. Вместо да приближаваш продавача, ти се въртиш..."

***

"В протест срещу жестокия мирен договор, подписан в Ньой, в София се самозароди митинг на площада пред черквата "Александър Невски". След митинга огромната маса хора се спуснаха по улица "Раковски" към Земеделската банка и спряха пред дома на Вазов... Народният поет беше много развълнуван. Със сълзи на очи, той вдигна леко ръка. Даваше знак, че иска да говори. Настъпи гробна тишина. С няколко къси изречения дядо Вазов изрази тъгата на България от безчовечието в Париж и завърши с думи на надежда и вяра в българския народ. Тихият му глас развълнува всички. Множеството бе покъртено. То до болка имаше нужда от няколко ободрителни слова. И дядо Вазов му ги даде."

И ето как открих Мая тази сутрин :)

"През 2015" - една добра идея за новогодишните желания

Всички казват, че е безсмислено в края на годината да се набелязват цели за следващата.

Защото човек още от средата на януари се отказвал от тях.

При мен обаче взеха, че се случиха... почти всички.

Причините за това са 3:

1. поставих си напълно постижими, дребнички, но пък удовлетворяващи цели;

2. написах ги на лист, който закачих на място, което виждам всеки ден;

3. срещу всяка цел имаше място за поставяне на отметка... и именно моментът, в който ще се отчетем в това малко квадратче, беше най-сладък. 

Равносметката накратко:

1. Успях да прочета 10 книги. Сега като ги погледнах ми се струват толкова малко :) Обаче през годината това беше голям подвиг. Добре, че беше чакането всеки месец пред лекарския кабинет за прегледи покрай бременността с Ради. Мисля, че тогава прочетох най-много. 

2. Все още мъча горкия Тери Пратчет. Той ми беше цяла една точка от списъка. Чета го от 3 месеца вече... май. И съм толкова твърдо решена да го дочета, че няма да слагам новия списък за 2016, докато не сложа и тази отметка. Вили дори ми подари за Коледа лампичка за четене в леглото... щастлив човек съм. 

(В момента Мая е седнала до мен на столчето си за хранене и си играе с лампичката. Щом видя, че я гледам, ми се ухили, ощипа ме по ръката и ми направи знак да я оставя на мира и да се връщам към блога. Расте детето... не иска непрекъснато вниманието на мама.) 

3. Другата цел, която е в процес на изпълнение, се надявам да ми отнеме още най-много седмица. Това ще бъде последната отметка за 2015, преди да преминем към настоящата година и новите цели. 

4. Успяхме да изкараме 30 дни без шоколад, вафли, зрънчовци, чипсове и всякакви храни от магазина със съмнителен състав. Случи се през юни. От тогава до днес драстично намалихме хапването им. Струва ми се, че през тази година ще имаме още по-голям напредък. Особено, след като вече и Мая хапва това, което и ние. 

5. Посетихме 3 нови места.

6. Положихме основите на бъдещата ни градина на село. Един ден там ще се случват големи игри.  

7. Започнах да правя мъфини. Първите бяха големи и с шоколад. Сега вече правим всяка седмица с какво ли не... ябълки, банани, тиква, спанак, портокали, лимони. Шприцованите капачета още не съм ги пробвала обаче. Половин изпълнена цел.

За следващата година оставяме това, което, въпреки голямото ни желание, не се случи - да видим падаща звезда, да посетим планетариум, да слушаме музика на живо. 

Последната цел за 2015 беше да научим Мая на поне една смешна дума. Планирахме това да бъде "кукумицин". Стигнахме до "куку" и смях. Последният ден на 2015 решихме да е нещо по-лесно - бахур. Там си останахме само със смеха. Нищо - минава автоматично към 2016. 

А, докато си набелзявахме целите за 2015, едно бобче вече се е зараждало. Най-сладката цел.

Любов по време на... Мая и Ради

***

The Doors пеят The End в youtube.

Понеже по цял ден не се сещам да пия вода, си направих чай.

Понеже не се сещам да пия и чай, мина около час, докато забележа чашата на плота. 

Сега е леко топъл.

Наоколо е почти чисто и подредено.

Мая спи в спалнята.

Ради спи в кошчето в хола.

Накратко - две от две спящи човечета, чаша чай и The Doors.

Щеше да бъде съмнително перфектно, ако в мивката нямаше чинии за миене.

Слава Богу.

***

И The Doors стигнаха до края на The End

***

Да си дойда на думата.

Любов по време на Мая и Ради е забавна мисъл.

Тъкмо щях да кажа, че сме далеч от клишетата и се усетих...

... през първите дни имахме шампанско и сълзи - 

щом се прибрахме вкъщи с Ради, се появи неотворено шампанско, забравено покрай раждането на Мая.

Тогава изпихме половината, а сълзите се появиха първите нощи, когато на мен ми се спеше, а на Ради - не. (Част от останалото шампанско замина 30-на дни по-късно, когато отбелязахме първия месец на бебето... а финалните глътки изчезнаха за овкусяване на един иначе скучен ориз). 

Като изключим това клише, 

любов по време на Мая и Ради всъщност означава...

... Вили да приспи Мая, след това да се върне, за да ми помогне с нощното носене на Ради по време на колики

... да излезем на разходка с колата, в която да заспят и двете... да грабнем нещо за хапване по пътя, да отидем до плажа с идеята да ядем на предните седалки, докато гледаме морето... в момента, в който отхапваме първите хапки, да се събуди Ради и да започне да плаче, Вили да излезе и отиде при нея, въоръжен с дрънкалка (която не се страхува да използва), за да мога да хапна поне аз на предната седалка, докато гледам морето (и една мадама, която се мъчи да паркира до нас) 

... всяка сутрин, докато Вили приготвя закуска за Мая преди работа, да ме пита какво ми се хапва

... да гледаме филм в продължение на седмица, докато единият гушка Ради, а другият е седнал на земята и играе с Мая... понякога даже и хапваме пуканки, скрити през девет възглавници зад десета, за да не ги види Мая.

***

На фона на цялата тази романтика,

снощи Вили ми отправи едно предизвикателство:

да изгледаме заедно всички части на "Междузвездни войни".

Това ще е сериозно доказателство за любов, защото този филм ми е като ходещо шествие по Хелоуин.

Дали да не отвърна после на удара... и с кои филми?

***

А Youtube серията изненадващо завърши с Nick Cave и Babe, You Turn Me On