СПА с бебета в Пещера

След 2 нощувки на СПА в Пещера,

днес се прибрахме и Вили обобщи:

"Така и не спа на това СПА".

Определено това беше "почивка", която ще помним дълго.

***

Започна обещаващо... рано в петък,

когато се качихме на влака за Шумен с мама, Мая и Ради.

Второ пътуване на Мая, първо за Ради и... първо за мен след доста дълга пауза.

Мисля, че се вълнувах също, колкото и тях.

Беше прекрасно пътуване.

На тръгване от гарата

Ради гледаше с широко отворена от учудване устичка,

докато Мая махаше и викаше "Чао, чао, Вана!"

Час и половина по-късно стояхме на гарата в Шумен.

Ради гледаше с широко отворена от учудване устичка, 

докато влакът тръгваше,

а Мая махаше и викаше "Чао, чао, влакче!"

След работа, вечерта Вили се присъедини към нас, натоварил куп багажи в колата... само за 2 нощувки...

***

В събота сутринта отпътувахме към следващата спирка близо до Пловдив.

На писта "Дракон" присъствахме на Национален събор на Клуб Форд.

Едно интересно събитие, организирано видимо с голямо желание, което обаче ще остане в моите спомени с... 2 пощурели бебета, които на моменти бяха извън всякакъв контрол. 

Започна се още преди Пловдив, когато двете едновременно отказаха да си седят по местата, покатериха се върху мен и започнаха да пищят с цяло гърло. В момента, в който слязоха от колата и се озоваха насред безброй малки камъчета, настроението се върна. До момента, в който не решиха да се замерят с камъни. 

В опит да ги опазим се разходихме и открихме трибуни. Уж се настанихме да гледаме състезание... и двете решиха, че искат да се катерят.

Първата глътка въздух дойде от съпругите-ентусиастки, които бяха организирали детски кът с балони, бои, фулмастри, моливи и т.н. Мая се сблъска за първи път с водните боички и го удари на водно рисуване. Толкова се увлече, че изля цялата си чашка с вода на масата и намокри рисунките на останалите деца, които пък се бореха за награда "Най-добра рисунка". Казахме набързо "чао, мерси" и се изнизахме. 

Следващата глътка въздух дойде със спирка за обяд и "бапчето". Докато двете бебета хапваха кебапчета, всичко беше наред. Щом се нахраниха обаче, започнаха писъците и борбата за играчки. Казахме набързо "чао" и се изнизахме от заведението. 

Насочихме се към Пещера.

Разбира се, Мая и Ради тъкмо заспаха, когато се оказа, че сме стигнали хотела - Домейн Пещера. Настанихме се, те се разсъниха и бързо излязохме отново в опит да ги изморим. 

Ето и уроците, на които ни научиха тези 2 дни:

1. Колкото и да се разхождаме, колкото и площадки да обикаляме, ранното заспиване и следобедният сън си остават мираж.

2. Няма по-голяма сила от солетите. Помагат при синдрома "реват, пищят, без да знаят защо". А напоследък са и предпочитано средство на Ради за закачки с другите. 

3. При добро желание човек може да има СПА и в собствената си баня. Мая и Ради бяха във възторг да се "къпят" в мивката, докато играят със сапунчетата. 

4. Атракциите са по-забавни, когато са безплатни. За първи път оставихме Мая да играе в кола. Накрая решихме да сложим левче, за да я зарадваме. В момента, в който колата тръгна, Мая изхвърча от нея ужасена. За да не отиде левчето на вятъра, сложихме вътре Ради. На нея пък взе, че й хареса.

5. И най-изстраданият урок - в никакъв случай 4 човека, от които единият е на почти 1 г., а другият - на 2 г., не трябва да се съгласяват на стая с 2 единични легла. Дори и при уговорката, че ще получат кошара. Това не попречи двете да спят на едното единично легло, заобиколени от кошарата и столовете и... аз в опит да будувам 2 нощи, за да ги пазя да не паднат или едната да не отиде върху другата.

Но пък палачинките край басейна за закуска са добра компенсация. Особено, когато установиш, че и Мая, и Ради ги хапват. 

6. Последните километри от пътуването към вкъщи винаги са най-дълги.

За първи път на панаир...

... в Дългопол

вчера.

Емоциите бяха от сутринта до вечерта.

Първо изпратихме Мая на гарата с леля Еми,

за да се вози за първи път на влак.

Тръгнахме и за малко да закъснеем.

Хванахме влака, малко преди да спре на дългополската гара.

Колата срещу БДЖ-то - 1:1.

След кратко разсънване на двете,

се насочихме към панаира.

Мая се вози на кола,

а Ради получи балон, завързан за крачето.

При целия този празничен дух,

по-късно станахме свидетели на разговора:

- Как се казваш?

- Мая!

- Мая... Велислав Колева.

- Коледа... Дядо Коледа!

След цял ден навън се случи чудо на чудесата -

Мая заспа по пътя към Варна, прибрахме се към 19 ч., 

оставихме я в леглото,

продължи да спи.

По някое време се разбуди малко,

дойде в хола,

пак заспа.

През нощта се събуди да пие вода и пак заспа.

Стана към 8 ч.

Режимът на Ради си остана същия - с будене и хранене цяла нощ.

7 урока след 5026 км на път с 2 бебета

Кака се омъжи :)

Вече е г-жа Йон.

Прибрахме се, заедно с младоженците, след няколко-дневни тържества в Ешвеге. 

Ето какво научихме за приключението

"на дълъг път" с кола и 

Мая на 2 години 

+

Ради на 8 месеца:

1. Трудната част от пътя се минава през нощта. 

Още на отиване тръгнахме в полунощ - с идеята двете да спят възможно най-много. Това, което обаче не съобразихме, беше, че, докато дойде време за планинския терен в Румъния и сериозната поредица завои... двете ще бъдат бодри. Един неприятен за Мая урок, който научихме след 2 спирания, дружни преобличания насред пътя и изхвърлени дрехи. 

На връщане вече бяхме подготвени. Отделихме си един ден за мързелуване с младоженците из Унгария, а Румъния я оставихме за през нощта, докато Ради и Мая спяха. 

2. Храната прави борбата.

С други думи - за да е мирно в колата, за всеки трябва да има подходяща храна. Пътуването не е моментът, в който мама да настоява за здравословни експерименти. Застраховахме се и Мая имаше неотлъчно до себе си солети, бисквити, сухари и чаша с вода. За Ради бяхме подготвени с богат асортимент месни, безмесни и плодови пюрета. Въпреки че не съм почитател на готовите пюрета, на нея й харесаха и всички бяхме спокойни, доволни и щастливи. 

3. Играчки, играчки и пак играчки.

Голямата торба с играчки е най-задължителното нещо, след водата и храната.

Още по-задължително е мама да се опитва да я крие през по-голямата част от пътя, като сама подава различни играчки.

В противен случай - всичко много бързо може да се окаже пръснато навсякъде и интересът да спадне рязко. 

Нямаше нещо, което да не влезе в употреба - и скицника, и тефтера, и цветните химикали (в никакъв случай фулмастри!), и безбройните коли и автобуси, и куклите, и кучето, и мечетата, и тиганчето, и лъжиците, и чинийките...

Междувременно се измисляха всякакви игри - правихме пътници от хартия, които качвахме в автобуса на Мая и колата на Ради. Пеехме песни, за да приспиваме бебето, после го хранихме с каша. Рисувахме си ръцете. Рисувахме си краката. Рисувахме бебето. 

Но най-голямата атракция беше хармониката, която Мая получи от дядо и впоследствие разбрахме, че е била на Вили като малък. През целия път имахме споразумение - който я грабне, си слага задължително и шапката на мама и свири. Тази хармоника успокояваше удивително бързо, когато Ради реши, че й се плаче.

4. Шал в багажа - задължително.

Още при първото си пътуване с Мая научихме, че шаловете на мама са не просто любим аксесоар. При слънчево време се превръщат в необходимост. И така бебетата се сдобиха със собствени пердета през деня и леки завивки в началото на вечерта. 

5. Не подценявай бебетата.

Признавам, че се бях съсредоточила повече върху забавленията за Мая. Бях убедена, че по-голямото предизвикателство ще бъде да се справя с нея. А Ради... ще спи.

Ха ха.

Ради се оказа неочакваният звяр на пътя :D 

И спеше по-малко от Мая.

6. Спирките са задължителни.

Бяхме предвидили, че ще спираме за игра, за да могат да се изморяват малките зверове. 

Чудех се дали да вземем топки и други забавления за навън. 

Оказа се, че няма нужда. 

На Мая й беше достатъчно просто да бъде навън и да тича. 

7. Нощувката също е задължителна.

Предният път, когато с Вили минахме почти същия маршрут, нощувахме в колата. 

Този път се поглезихме.

И не съжаляваме.

Открихме приятен крайпътен хотел с ресторант, близо до Будапеща.

Възползвахме се максимално - и на отиване, и на връщане. 

Първите бебешки паспорти

След месец заминаваме на първото по-дълго пътешествие с Мая и Ради.

Освен списък със занимания/ играчки и трикове, които да забавляват двете в колата по време на 2-дневното ни пътуване до Германия, за щастие се сетихме на време, че ще им трябват и паспорти.

Ето каква се оказа процедурата (като цяло - нищо страшно и затормозяващо):

Първата много важна стъпка е единият родител да отскочи до Районното управление. В нашия случай преди 2 дни аз се отбих в близкото до нас, въпреки че не се водя там нито по постоянен, нито по настоящ адрес. Оказа се, че няма проблем да ми направят справка за адресните регистрации на децата. Разбира се, имаше малка доза "за настроение" конско от страна на служителката. Причината се оказа забавна:

двете деца са на различни адреси.

Така и не можахме да си го обясним с Вили... като се има в предвид, че и двете са записани от него, на едно и също място, по един и същ ред, в 2 поредни години.

Обаче

Мая е със същия постоянен адрес като моя по лична карта

и

със същия настоящ адрес като моя - в Студентски град, София.

Радина е записана на постоянния адрес на Вили по лична карта.

Остава мистерията защо от близо 3 години насам моят настоящ адрес така и не се сменя във Варна, въпреки че си сменях личната карта.

Както и да е.

***
Ето защо е добре цялата история с бебешките паспорти да започне от една бърза проверка в Районното къде са регистрирани децата. Вероятно ще се окаже, че са на адреса на родителите. И всичко е ок.

В нашия случай се наложи разходка до Общината за смяна на адресната регистрация - за по-лесно Мая и Ради получиха настоящия адрес на Вили, където живеем всички. Няколко човека ни казаха, че било в реда на нещата в следващите дни да мине проверка на адрес дали децата са наистина тук. В Районното никой не спомена такова нещо. Да видим какво ще стане.

***
Следващата стъпка е цялото семейство в пълен състав да отиде в съответното РПУ. Задължително е да присъстват двамата родители и да носят своите лични карти, както и копие и оригинал на акта за раждане на детето.

Разбира се, ние улучихме дъжд. И понеже ни е на две крачки, отидохме пеша. което беше напълно достатъчно да намокрим и чадърите, и себе си :)

Но и Мая, и Ради бяха във възторг.

***
От гишето за получаване на заявление... получихме заявления.

Уловката е родителите да се подпишат чак, след като отидат на следващото гише за подаване на заявление - пред служител.

Най-сложната част от цялата работа беше да попълним ръста и цвета на очите. И двете "графи" се сменят всеки месец...

***
С попълнените формуляри (без подписи!), личните карти и актовете за раждане отидохме на гишето за приемане на заявленията. Там се плаща и такса, която е 10 лв. на паспорт (обикновена поръчка, която ни казаха, че ще отнеме най-много 2 седмици).

***
Последната забавна част е снимката.

Щом приеха заявленията и платихме, ни отвориха "тъмната стаичка" за снимка.

Първи влязохме двете с Мая.

Въпреки че от вчера тренираме "Мая, усмихни се за снимка", при което тя охотно показваше всички зъбки, разбира се, днес не се получи точно така.

Още щом влезе вътре - се задърпа да излиза.

А щом служителката ми каза да я кача права върху столчето пред фотоапарата - рев.

В момента, в който се видя на монитора отпред, нямаше и помен от плача и веднага се ухили.

И пак, и пак... и въпреки че бяхме готови още на втория кадър, не й се тръгваше.

Щом излязохме, вдигна ръце и въпросително ме пита "кай???"

Аз се върнах обратно в стаичката с Ради.

Тъкмо да питам и нея ли да я сложа права на столчето... служителката вика "Аааа, бащата да влиза с нея. Той е по-висок, иначе бебето няма да се хване в кадър".

Хм.

Вили каза, че с Ради е станало от първия път.

***
Събрахме усмивки от всички служителки, които искрено се забавляваха с цялата процедура, не пропуснаха да съжалят мама как се справя с две (ако получавах по 1 левче при всяка такава реплика... щях да си купя сладолед!), казахме им по едно "кау" и се върнахме на дъжда.

Сега остана да следим онлайн кога ще бъдат готови паспортите и да отидем да ги вземем.

Мая нетърпелива да я снимат

Ради пред вкъщи - вече нетърпелива да я оставим да спи

Ден навън - в резултат 2 бебета спят :)

Обожавам как пролетта налазва все по-смело вкъщи.

Започваме да излизаме по-късно, след като Вили се е върнал от работа.

В събота дори направихме немислимото до скоро и обходихме града с новата двойна количка. И това не е всичко - забравихме категорично за колата и продължихме с количката към мама и татко. Даже разбрахме, че се побира и в асансьора.

Изобщо цялото това нарастващо пешеходство много ме радва.

Толкова много, че в пристъп на еуфория се снабдих с 2 нови чифта пролетно-летни обувки... а 3-ят е на път.

Все пак, да не бъдем груби - днес обърнахме внимание на колата. И така, с нейна помощ се отдадохме за първи път на преживяването "на зелено" с Мая и Ради.

След 29 години живот във Варна, днес за първи път разбрах, че хората не ходели само в Морската градина. Още съм шокирана :)

Имало и други "зелени" места, но пък не на съвсем пешеходни разстояния. Нашето се оказа поляна близо до Аладжа манастир.

Имаше храна, имаше дървени маси и столове, имаше огън, имаше одеяло на тревата, имаше куче, което се опитваше да изяде кюфте, оставено върху одеялото, имаше я силно впечатлената Мая "Бау, бау, штола, бау, ам ам, кай!" (така се опита да ми обясни, ръкомахайки, как кучето се опитало да яде от одеялото, но го изгонили). Имаше я и Ради - за първи път от месеци без космонавт, само по анцуг, шапка и вълнени чорапки. Наслаждаваща се на слънцето и една ябълка.

В резултат - двете с Ради заспахме още в 19 ч. Вили се позанимава с Мая, хапнали, облекли пижамата и към 22 ч. дойдоха при нас. Мая веднага легна в кошарата, хвана ни за ръцете ("татиии, мамооо") и за минутка заспа.

Наближава полунощ.
Мая и Вили спят.
Ради промърмори, че е гладна. Дори не отвори очи. Хапна и продължава да спи.
Аз съм бодра.

И всички сме със зачервени бузки :)

(След няколко дни ослушване, вече със сигурност можем да отбележим в архивите - първата дума на Ради е "тати".)

"През 2015" - една добра идея за новогодишните желания

Всички казват, че е безсмислено в края на годината да се набелязват цели за следващата.

Защото човек още от средата на януари се отказвал от тях.

При мен обаче взеха, че се случиха... почти всички.

Причините за това са 3:

1. поставих си напълно постижими, дребнички, но пък удовлетворяващи цели;

2. написах ги на лист, който закачих на място, което виждам всеки ден;

3. срещу всяка цел имаше място за поставяне на отметка... и именно моментът, в който ще се отчетем в това малко квадратче, беше най-сладък. 

Равносметката накратко:

1. Успях да прочета 10 книги. Сега като ги погледнах ми се струват толкова малко :) Обаче през годината това беше голям подвиг. Добре, че беше чакането всеки месец пред лекарския кабинет за прегледи покрай бременността с Ради. Мисля, че тогава прочетох най-много. 

2. Все още мъча горкия Тери Пратчет. Той ми беше цяла една точка от списъка. Чета го от 3 месеца вече... май. И съм толкова твърдо решена да го дочета, че няма да слагам новия списък за 2016, докато не сложа и тази отметка. Вили дори ми подари за Коледа лампичка за четене в леглото... щастлив човек съм. 

(В момента Мая е седнала до мен на столчето си за хранене и си играе с лампичката. Щом видя, че я гледам, ми се ухили, ощипа ме по ръката и ми направи знак да я оставя на мира и да се връщам към блога. Расте детето... не иска непрекъснато вниманието на мама.) 

3. Другата цел, която е в процес на изпълнение, се надявам да ми отнеме още най-много седмица. Това ще бъде последната отметка за 2015, преди да преминем към настоящата година и новите цели. 

4. Успяхме да изкараме 30 дни без шоколад, вафли, зрънчовци, чипсове и всякакви храни от магазина със съмнителен състав. Случи се през юни. От тогава до днес драстично намалихме хапването им. Струва ми се, че през тази година ще имаме още по-голям напредък. Особено, след като вече и Мая хапва това, което и ние. 

5. Посетихме 3 нови места.

6. Положихме основите на бъдещата ни градина на село. Един ден там ще се случват големи игри.  

7. Започнах да правя мъфини. Първите бяха големи и с шоколад. Сега вече правим всяка седмица с какво ли не... ябълки, банани, тиква, спанак, портокали, лимони. Шприцованите капачета още не съм ги пробвала обаче. Половин изпълнена цел.

За следващата година оставяме това, което, въпреки голямото ни желание, не се случи - да видим падаща звезда, да посетим планетариум, да слушаме музика на живо. 

Последната цел за 2015 беше да научим Мая на поне една смешна дума. Планирахме това да бъде "кукумицин". Стигнахме до "куку" и смях. Последният ден на 2015 решихме да е нещо по-лесно - бахур. Там си останахме само със смеха. Нищо - минава автоматично към 2016. 

А, докато си набелзявахме целите за 2015, едно бобче вече се е зараждало. Най-сладката цел.