1 година... разни въпроси, разни отговори

1. Кой луд би избрал да се жени през декември?

Ние :) 'Щото декември си е новият август... минус жегата... минус наплива от желаещи и чакането за час в ритуалната... минус факта, че тъмната бира не върви, а Коледа е твърде далеч. Плюс предизвикателството да намериш топла зимна сватбена рокля.

2. Вярно ли е, че има нещо необяснимо, свръхестествено и стресиращо да се подпишеш в голямата страшна тетрадка? Бу!

Напротив. Правиш го с облекчение, че смешно монотонният ритуал явно трябва да е към края си.

3. Дали да се подпишеш на петък 13-и значи да се спънеш поне веднъж, да се окаже, че всички фотографи са забравили капачетата върху обективите си, а кметът е пропуснал да подпише брачното свидетелство?

Не. Но пък се оказа, че съвсем случайно на една от снимките в Ритуалната зала зад нас има картина с черна котка... бу!

4. Коя е най-трудната част?

Изкарването на медицинските. Като най-принципни, обиколихме града няколко сутрини преди работа. Големият финал беше запазен за психиатъра, който... аха да не ни даде заветния последен печат, че сме в ред, щом още не сме се отказали.

5. Най-вълнуващото за всяко момиче е търсенето на Голямата Бяла Рокля? И разбира, че я е открила, ако отрони поне една сълза...

Сълзливите цигулки да спрат. Веднага.

Това беше най-дългата и досадна част от цялата работа. Всъщност изкарването на медицинските беше доста по-лесно и безболезнено (а за тях ни боцкаха!).

Голямата Бяла Рокля изобщо не беше на дневен ред. Още повече през декември. Дори и за майтап, не съм пробвала нито една. Вместо тюл, обръчи и дантела, търсех топъл плетен вълнен бял пуловер, дънки и удобни за сняг ботуши. В един момент обаче нещо изтървахме контрола и ритуалната инерция така ни понесе, че Вили някак бързо (и съвсем безболезнено!) се оказа с костюм. При това му стоеше много хубаво бе... пфу.

И се започна едно изнервящо търсене на бели рокли. Които през декември много липсват. Или ще са дълги до пъпа ми и ще имат огромен метален цип на гърба. Или пък ще имат апликация от пайети на гъска отпред. Или пък... ще изглеждам не добре в тях. О, да, сълзи имаше... но те определено не показваха, че това е Роклята.

Все пак, ще остане безценният спомен да влезем в магазин за сватбени рокли и да потърсим плетена вълнена рокля. Някаква зимна рокля? И тогава да ни покажат лятна дантелена версия без ръкави... с уточнението, че могат да се добавят прозрачни ефирни ръкавчета. Ама тя работата е през декември... бе! "А, не го мисли - то на булките не им е студено".

5.1. Вярно ли е, че на булките не им е студено през зимата?

Да бе да, а дядо Коледа влиза през комина... Добре, че си имах жилетко-сако, палто, дебел чорапогащник и качулка... А денят си беше сравнително топъл :)

В крайна сметка, имахме хепи енд - две семици преди големия подпис мама свирна, че е видяла къса бяла рокля. След работа отидох, пробвах и взех. Очаквам пак да мога да вляза в нея, за да си ходя с нея на театър... тъй де, трябва да се носи :)

6. Сватбените обувки трябва да бъдат неудобни?

Колкото по-удобни, толкова по-хубави. Но пък учудващо - оказа се много трудно през зимата да намериш ниски удобни бели ботуши.

7. Вярно ли е, че напрежението преди големия подпис е голямо?

Не. Така спокойно си закусихме преди това с "гостите" вкъщи.

8. Важно е да се робува на традициите?

Дрън дрън. Правехме каквото ни се прави. Нямахме "вземане" на булки, младоженци, кумове, ритуал в църква, нямахме хора, нямахме шампанско, нямахме непознати DJ-и и фотографи... Всъщност нямахме сватба... имахме си подпис. Затова се наспахме... изкъпахме... спокойно се облякохме... приготвихме кухнята за една по-голяма закуска и... цяла сутрин булката си разтъпква новите ботуши и си разхожда новата рокля, докато отваряше входната врата на "гостите" без ключ.

9. Кое е хубавото от цялата работа?

Вече законно мога да си поискам Вили да ми направи палачинки.

10. Кое е... не толкова хубавото от цялата работа?

Вече законно Вили може да поиска да му направя тиквеник :)

Ииии смехЪТ на деня отива при...

... ей това изречение, част от стихотворението "Гости" на Леда Милева:

"Ежко хитро се подсмива: 

- Поизцапахме ти доста, но и ти си, Лисо проста!"

След като днес се очерта поредният слънчев ден, с Маичка излязохме на разходка сутринта. Въпреки че вече се отказахме от коша за новородени, в който бебчо изобщо не се застояваше, и новият вид на количката издържа геройски на една дълга разходка, днес май не ни беше ден. Започнахме с мащабни планове да отидем до един магазин на центъра, близо до театъра. След като някой беше напечен от слънцето, отиде на сянка и омрънка света (казано с много любов :D), че му е студено, се завъртяхме из района... поседнахме в нашата си близка градинка... някой омрънка мама и се прибрахме обратно вкъщи. 

Вкъщи пък се оказа скучно. Все пак, може ли холът да се сравнява с улиците, пълни с хора, коли и дървета, към които Маичка непрекъснато се кокори? В опит да преборим скуката започнах да чета на бебчо стихчета на Леда Милева. Първо се кокори към картинките, но, щом стигнах до ей онова изречение горе, се извъртя към мен учудена, протегна си ръчичката към устата ми и започна да се хили с глас :))) 

След това реши сама да си позяпа картинки.

За архива:

Началото на нашето книжно мишле беше положено на 21 септември 2014 г., когато заедно с татко и леля я заведохме за първи път в книжарница.

След като огледа недоверчиво Хорхе Букай, се спря на Леда Милева. 

Внимание! Нагла баба в Каварна!

Бабата в Каварна е от този нахален тип хора, които ще седнат на съседната маса. След като ти вече си се разположил.

Ще запалят цигара. След като сервитьорката ти е донесла гореща порция спагети със спанак.

Ще продължат да си пушат. И след като техният миризлив дим започне да измества ароматното пушече на спанака.

И хич няма да им пука, че ги гледаш с най-лошия си поглед. Нито, че... хм, пушенето не беше ли забранено?

"... а аз пък те наричам рошава ленивка"

Тази сутрин писах в скайп "мързелива неделя"... всъщност вероятно още си стои. Трябваше да бъде такава, след като станах чак в 9 и...

Докато си хапвах традиционната сутрешна ябълка, забелязах, че навън има неприятно силен вятър. Неприятно заради факта, че вчера разгадах и пуснах пералнята. (Какво е прах за предпране?) А тази сутрин на терасата се размятаха разни ръкави и чорапи. Стори ми се въпрос на време да се наложи да ги издирвам по покрива на отсрещната сграда. След като събрах прането и си получих дневната доза варненски леден вятър, се отрезвих и прекъснах мързеливата неделя.

И стигаме до основната част:

"... а аз пък те наричам рошава ленивка" е начинът Пабло Неруда да каже "обичам те". А това пък беше моят начин да кажа, че най-после започнах да чета подаръка за рождения ми ден - "Сто сонета за любовта". След всяка по-дълга пауза, в която не чета нищо, настъпва този момент. Обожавам го. Свежа съм, сетивата ми са изострени, затова се вдъхновявам и въодушевявам на квадрат.

Както е тръгнало, Пабло Неруда е на път да седне до Габриел Гарсия Маркес точно на първия ред, измежду фаворитите ми.

Сто сонети за любовта, в които има море и силни попадения, които са минали и заминали покрай клишираната романтика.

"Ти, моя грозничка, ти, кестен мой разрошен,
красавице, ти като вятъра си хубава!
Устата ти огромна е - би стигнала за две,
и свежи са целувките ти като диня."

Вдъхнових се. Тази вечер ще си стоя рошава.

Набирам доброволци да стоят с мен вкъщи и да ме вардят да не се разсейвам, а да пиша дипломна работа. 

И сериозно - наистина ли има такава измишльотина като прах за предпране? И каква е разликата с праха за... пране? И има ли прах за следпране?

За датите с любов

 Мина и този 14-и февруари. Общо взето мина предказуемо - цял ден хората се застраховаха, като казваха (без някой да ги пита) "О, аз празнувам само Трифон Зарезан!", по улиците засрамено бързаха момчета с плюшени играчки, мъжете носеха цветя... Забавно като всяка година. Хем ни се иска, хем ни е срам. Защото е много страшно да пренебрегнем виното и зарязания Трифон. За да си кажем, че ще бъде ден за любов. Не дай си боже, някой да не помисли, че през останалото време не се обичаме.

А всъщност е готино като идея - ден, в който да бъдем нетипични, леко екцентрични и доста по-дръзки.

Разбира се, че няма нужда да е точно на 14-и февруари. Ако вчера сте се отплеснали да гледате някой турски сериал или сте заспали пред Шоуто на Слави, имате още 10 месеца да се отчетете.

Та, ако някой още не е разбрал, аз не празнувам Трифон Зарезан. Защото предпочитам бира. А и това е един от редките моменти през годината, когато може да ми мине номерът да гледаме тайландски романтичен филм с елементи на азиатска кулинария.

На 26

Пожелавам си да пиша повече.

За дзен настроението и крем супата от грах

Обичам петъка.

Много обичам петъка.

Междувременно си представяйте сладкото бебе, което рекламира пуканки (единствената реклама, която не превключвам или заглушавам).

Да се върнем на петъка.

Днес започнах много добре. Наспах се. Не сънувах кошмари или поне нямам спомен. Станах с 5 минути по-рано от обичайното. Навън беше студ и веднага се сетих за Коледа, която е на две крачки. Закусвах ананас, който вече ми е един от любимите плодове. Извадих си любимия син шал. Смених си лятната чанта с есенно-зимната. На път към работа слушах Ghostbusters и буквално усещах как се смея на ум. Само при спомена за песента (и филма) се настройвам на дзен вълна и ежедневните простотии далеч не ми изглеждат толкова сериозни.

Планираната работа за днес изобщо не беше свършена. Дори и започната. Защото беше изместена от друга. И с най-прекрасно настроение няма да си мръдна пръста почивните дни. Защото съм дзен. И слушам Ghostbusters.

Обядът беше наистина феноменален. Като за петък. Топла крем супа от грах с крутони. В кутийка "за вкъщи" от заведението, изтъпанчено в двора.

След работа нацелихме нов магазин (първа употреба!) с ниски цени. Мама ми подари блуза. Кеф. Утре ще й подаря обувки.

Сега си готвим леща... за да залеем ориза от сутринта, който не смогнахме да приготвим навреме, за да хапваме през деня. Преди 2 седмици тествахме рецептата инцидентно - след като изгорихме лещата. Беше най-вкусното нещо, което съм яла... с аромат на скара. Сега подкукуросвам (боже, как се пише това?!) мама да загорим пак лещата. Този път нарочно.

Много поздрави на този, който е измислил петъка.

Снимка "2 в 1" - тествам си зомби погледа, в случай, че зомбитата ни нападнат края на 2012, и... си тествам камерата на новия лаптоп...

което беше дискретния начин да спомена, че тактиката с касичката подейства (цък) и вече си имам нов лаптоп.

2-ри ден от отпуската

Вчера се събудих в 6:27. Стори ми се престъпно рано за 1-я ден от отпуската и заспах пак. Идея си нямам какво сънувах, но някъде към 8 и половина трябваше сериозно да се замисля кое е реално и кое не (мразя като стане така). Цял ден мързелуване, болки в главата, опит да ме боли гърло, чай от липа и топла бира за всеки случай, още мързелуване, малко книги, много Интернет, още болки в глава и денят мина.

Днес се амибицирах да не си пропилявам деня. Станах малко след 6 и половина. Тичах в Морската. Върнах се. За първи път опитах 5-те упражнения, известни като "Петимата тибетци". Препоръчаха ми ги за здраве и енергия. Да видим. Очаква се след 2 седмици да изглеждам видимо по-млада. След като сега ме питат дали имам 18, предполагам, че тогава ще мога да минавам безплатно в градския транспорт. Друг "страничен ефект" е неочакван изблик на енергия. За съжаление, още не е дошъл. Нямаше да е лошо, при положение, че днес беше денЯТ "наложително е да се чисти". В борба за умерено приемлива чистота усещам, че изхабих поне някаква част от калориите от филиите с пастет за закуска (нов трик за борба с гърлото, което още се опитва да дразни).

Дим да ни няма... и дим да ни има

Когато си от Варна, някак си изглежда логично да не отскачаш редовно до Мелник. В нашия случай... даже нито веднъж.

Но когато е лято и радиото не спира да върти като че ли само 2 песни - химна на Траката или "така та" и Графа с "дим да ме няма", му идва времето да забиеш и там крак (по изключение, лакиран в синьо).

Преди 3 седмици започнахме да планираме упорито.

Първоначалната идея да забегнем само за събота и неделя се оказа трудно постижима. Изхабихме доста листчета с примерни маршрути, километри и часове, докато го разберем. В крайна сметка, се подсигурих и си пуснах извънредна отпуска в понеделник и вторник.

Финалният маршрут се оказа следният:

Варна - с. Сливито (Стара планина) - Стара Загора - Асеновград - Бачковски манастир - Чудните мостове - Чепеларе - Пампорово - Смолян - Широка Лъка - язовир Доспат - Гоце Делчев - Банско - Сандански - Роженски манастир - Мелник - (по грешка почти Гърция) - Петрич - Рупите - Велинград - Батак - Пещера - Пловдив - Стара Загора - Варна

Дължим благодарности за неговото обогатяване в последния момент на всички, които решиха да ремонтират пътища в неделя и бяха поставили табели с обходни варианти.

Няколко бързи извода:

1. Родопите са далеч по-висока и внушителна планина, отколкото си я представях.

(а Асеновата крепост е в ремонт до декември, та нищо почти не видяхме... освен колко щеше да ме е страх, докато стигна до нея :))

2. Вярно в Асеновград имало много магазини и ателиета за сватбени рокли. За първи път виждам място, където има нещо в повече от банки и аптеки, взети заедно.

3. Няма по-вкусна царевица от бачковската.

4. Ако искате обаче да посетите манастир и да усетите неговата специфична атмосфера, Бачковският не е за предпочитане. С всичките си налични две ръце ви препоръчвам Роженския.

5. Най-вкусните пържени картофи (със сирене) са в Широка Лъка.

6. Много било хубаво да спиш на палатка. И да чакаш залеза над язовир Доспат.

7. Ама, че жега е в Мелник...

Обаче си струваше на 100 %. И не само заради ужасно вкусния боб на фурна и любовното вино (което всъщност не сме опитвали). Този блог е на път да стане кулинарен...

8. Всъщност в Петрич е дори по-голяма жега. Но има едно място, което е просто райско.

Храмът, построен от Ванга, и манастирският комплекс в Рупите.

9. Генералният извод: на абсолютен късмет е, когато екскурзията започне с 13 градуса и черна котка ти мине път пред колата рано сутринта.

Общо взето, на пътуването му трябваха само една петъчна вечер след работа, събота, неделя и понеделник следобед. И близо 400 снимки, които доказват, че не ми е писано да имам сериозен кадър.

А поводът за цялото пътешествие всъщност не беше Графа. В неделя станахме "първолаци", т.е. изкарахме 7-годишнината. Сега тепърва подкарваме "ученическите години".

"А ти мене уважаваш ли ме?"

Понеже е лято.

И понеже ми е много горещо.

Та ме избива на аматьорска философия.

Докато днес на работа ни вдъхновява Лейди Гага... и имитирайки я заприличахме на пияни... дойде и традиционното провлачено "а ти мене уважаваш ли ме".

От няколко месеца ме зачовърка една мисъл, която от 22 години (поне) човърка куп народ.

Що е то приемственост и има ли тя почва у нас?

Признавам си, че от скоро започвам да срещам интересни образи, напълно реални, но на мен ми се струва, че са излезли от скеч или някоя комедийна пиеса. Честно. Хора, които са тотално убедителни, докато говорят различни неща пред различни слушатели... и при различни ситуации. Изключително колоритни образи.

Но най ми е "любимо" с колко лека ръка се подменят хора. И се слага край на тъкмо заработили модели. За да се започне от нулата по нов начин.

Мълча си. Трудно ми е, защото понякога ме сърби езикът да говоря (от мен да знаете, че сърбенето на езика няма да е на пари със сигурност). В тези моменти се разминавам с леко подсмихване. Но не винаги е смешно. Понякога е твърде жалко.

Е, виждате ли надежда за приемственост у нас? Аз не. Мъчно ми е, че никога няма да видя паметника на Бузлуджа в някогашния му блясък.

Междувременно съм все по-склонна да споря с всички "мис...", които обичат да казват, че най-мразят лицемерието. Ако не беше то... тежко ни :)

А колко са дребни всички ни "грижи" на фона на наближаващия край на света.

В матрицата

Тази сутрин, докато (леко) притичвах на път за работа в опит да не закъснея, минах през любимата си градинка. По правило, когато се прибирам към 17 часа, тогава е пълно с дребен бебешки народ и придружители. Сутрин обаче е празно и, ако човек има време, може дори да се вреди до люлка.

Та тази сутрин си минавах от там и погледнах към единия край на градинката, където оградиха част от пространството и стана зона, запазена за кучешки народ и придружители. Там на пейка стоеше един човек, на видима възраст някъде около моята, който си пийваше бира, хвърляше една топка и гледаше как кучето я гони, лапва и му я носи. Идилия.

Миналата година, някъде по това време, се радвах, че имам работата-мечта, която ми позволяваше да спя до колкото часа си искам, да тичам в Морската, да си взема куче, да си го разхождам с лимонада под мишница по всяко време (не, че го направих де), да ям по график тъкмо приготвени кулинарни изкушения, да пиша за неща, които са ми интересни и т.н. Малкият недостатък - бях си бедно църковно мишле, с по-минимално и от минималното заплащане :D

Станах на 25 и влязох в матрицата. Вече всичко е стриктно по график. Общо взето, си спазвам дългогодишния план.

(при заснемането на този кадър не пострада нито един модел по бански)

Имам си една мечта... еньовденска

Казват, че в нощта на 23 срещу 24 юни цялата природа притихва в очакване на изгрева, докато се вихри поредната борба между светлината и тъмнината. Ако настъпи, това значи, че за пореден път печели ние-си-знаем-кой. Междувременно хората гадаят по какво ли не, пеят песни, играят хора в кръг, палят огньове и ги прескачат.

Преди да настъпи изгревът се събират 77 билки, които имат магическата сила да излекуват всичките 77 болести, които някога хората са познавали. Именно на Еньовден се появява и онази мистериозна билка, която единствена може да излекува "половината" болест, с която никой не знаел как да се справи. От днес нататък вече не се берат билки.

С изгряването на слънцето идва ред на задължителното окъпване във водата. За здраве и щастие. Казват, че именно от днес започва сезонът на морските бани. (Малко съгрешихме в това отношение.)

Тази година ни беше генералната репетиция. Станахме към 4 и половина. Отидохме до плажа. Сложихме хавлиите на пясъка и зачакахме. Много бавно изгрявало това слънце. Но щом започна да се появява... леле мале. Как само си струваше. Моят най-първи морски изгрев.

Та имам си една мечта. Другата година да съберем съмишленици. И да сложим "джулай морнинг" в малкия джоб на Еньо.

"Брук няма спирачки", а аз искам карамфили!

Седя си с навита хавлия около мократа коса...

и се сещам за един филм от преди не-знам-си-колко-години, в който главните герои си размениха местата, та мъжът стана жена и жената мъж. 8 минути търсих и го изрових - цък...

та седя си все така с хавлията, усещам, че косата ми е мокра и се чудя дали някой ще ми подари утре карамфил. Сигурно не. Вече кой подарява карамфили? На мен пък ми напомнят за нещо много мило и нежно. За съжаление, не мога да си спомня какво.

За 15 минути се отплесвам 2 пъти. Започнах с идеята да пиша нещо друго... хавлията падна върху клавиатурата... момент.

17 минути по-късно. Някой се прибира... втори момент.

19 минути по-късно минавам по същество, каквото ще да става. Цялото ми вдъхновение дойде от една (не)очаквана реплика преди по-малко от час:

"Брук няма спирачки".

Сещате ли се от къде е?

Почивният ми ден не е същият, ако не се вживея максимално в някой случва-се-и-да-е-тъп сериал. Та днес буквално стоях с отворена уста около половин минутКа пред телевизора, докато установявах, че Брук се целувала със сина на Рич. Ха! След това се смях, леко на глас, около още половин минутКа на себе си. Нали се сещате - че още се връзвам на този сериал.

Планирам тази вечер да се посмея още поне около половин минутКа на глас, та да ги закръгля.

Сиренка

Закусвах кифла. С шоколад. Извънредно вкусна. За съжаление, да пишеш за кифлата днес е опасно начинание. Никога не знаеш кой каква метафора ще изрови.

Всъщност за закуска предпочитам сиренка. Аз не съм сладко момиче. Винаги клоня към соленото.

Но днес закусвах кифла. И ми се услади. Услади ми се, докато си спомнях как вчера бях на фризьор и получавах съвети за масажите и масажистите (напълно непозната област). Услади ми се, докато си мислех как час по-късно ще обикалям магазините, за да си търся дрехи... ей така, без нужда, просто за кеф. Услади ми се, докато се чудех защо пък да не си купя нова чанта... ей така, без нужда, просто за кеф. Та сега се замислям - дали кифлата за закуска не е докопала ДНК-то ми?

Окуражава ме фактът, че вчера закусвах сиренка. Тя ми се услади малко повече. Подсети ме, че с една публикация от блога на Вио - цък, научих 2 неща. Първо колко е интересно да четеш препоръчани книги. И второ как се пазаруват онлайн книги втора употреба. Соленото в мен енергично ви окуражава да прочетете "Сълзите на моята душа" на Ким Хюн Хий, която ще ви разкаже за фрапиращата разлика в живота в Северна и Южна Корея през погледа на млада шпионка. Сладкото настоява да ви се похваля, че празнувах повече св. Валентин, отколкото Трифон Зарезан.

Общо взето, кифлата и сиренката продължават да се борят за надмощие. Горкото ми ДНК.

Коледни хроники

Обичам Коледа с всичките й западни традиции (дядо Коледа, елени, лампички, елхи, сладки с канела и джинджифил, подаръци в шарени кутии с панделки). На всичкото отгоре, харесвам коледните песни на английски, най-вече тези в изпълнение на Франк Синатра и Боб Дилън. И като нищо бих опитала пълнена пуйка. Изобщо не ми омръзва да гледам "Сам вкъщи" и "Договор за Дядо Коледа", въпреки че трудно ще ги изтърпя от началото до самия край :)

Разбира се, до сега не съм имала нито една филмова Коледа. Обикновено настроението ми идва средата на август и до началото на септември е отминало. Към края на октомври се появява за малко и по график тогава тегля някой новопоявил се празничен филм. Началото на ноември ми идват гениални идеи за подаръци. Понеже още е рано, нищо не купувам. Декември винаги нахлува с куп задачи, които нямат нищо общо с празниците. По правило забравям всички грандиозни идеи и за подаръци, и за украса.

В крайна сметка, всичко започва или на 22, или на 23, или на 24 декември. Тогава се вадят забутаните в килера 3 кутии и 2 торби с играчки, свещници и гирлянди. Задължително! се купува истинска елха. Всяка година настоявам да вземем онази оредяла, леко смачкана и избутана в края, за да не се чувства пренебрегната. И всяка година си казваме колко е красива.

(Тази година получихме борче от планината. Увериха ме, че само си е паднало след буря. Затова всички еколози могат да спрат да ме сочат с пръст. Веднага.)

След като украсим с играчки, абсолютно различни по цвят и стил, метнем артистично необмислено 4-те или 5-те гирлянда, които нямам спомен от кои години са... и всичко това задължително под звуците на 4-те коледни CD-та... та чак тогава започва да се усеща празникът.

(Любимият ми Диско-Дядо-Коледа, който най-вероятно е бил подарък в някое зрънчо. И понеже е толкова шармантен, никога не мога да го фокусирам.)

(Тази снимка реши да си остане с главата надолу. Защото е скучно да си винаги по правилата.)

Пръскаме из стаите вази с елхови клонки (истински!), 5-те коледни свещника...

... и кой-знае-колко зимни фигурки, настаняваме върху някоя табуретка гигантския, разкрачен в шпагат дядо Коледа и... за финал - вадим най-сладкото. Може да не съм много голям фен на шоколада, но точно по това време ми е малко по-сладък от друг път. Затова еуфорично купуваме различни видове шоколадчета и бонбони, които отиват право в 24-те джобчета на празничния календар. И понеже сме тарикати, всяко изядено почти веднага се замества с ново... та календарът си стои пълен до средата на януари.

Обикновено цялата тази подготовка и емоции изморяват доста. Следователно търсенето на подаръци остава за следващия ден. Тази година тръгнах със списък. Въртях се в най-големия студ из мола и го благославях. Намерих всичко необходимо само за около 5 часа.

Бъдни вечер и Коледа посрещнахме в Шумен. Защото, колкото и да украсяваш, най-уютно е винаги при баба и дядо. Където има боб на печка с дърва. Тази година успяхме да улучим и сняг.

В крайна сметка, още не съм правила коледни сладки. Като гледам какъв студ е в кухнята (на север), май няма и да правя. Подаръците се опаковаха в последния момент, 15 минути преди да се разопаковат. На въпроса "Защо, мило, си губиш времето?" отговорът ми беше... за бой... "За да направим снимки". Фейсбук поколение, какво да го правиш.

Накратко - още не съм гледала през прозореца как вали сняг на парцали, не сме правили домашни коледни сладки, не сме пили домашно топло какао, не съм гледала нито един нов коледен филм, не съм писала писмо до Дядо Коледа, още дори не съм разпратила коледните картички по пощата (но ще го направя и ще зарадвам всеки, на който му знам адреса :D). Въпреки всичко, си прекарвам един вълшебен празник. Очакван... от около 6-7 години.

Още е Коледа. Иска ми се да не й се ядосвате. Ако не харесвате традициите, ги променете. Ако не понасяте песните и филмите, дръпнете си безплатно други. Ако нямате пари за подаръци, разменете си преживявания. Ако изобщо не ви се празнува, не празнувайте. Направете каквото е необходимо, за да сте спокойни и усмихнати.

(Снимките са абсолютно невзрачни и носят духа на празника по мой вкус - реален, индивидуален и забавен.)

“Music is a safe kind of high”

Jimi Hendrix

На 16 години получих първия си голям и неочакван подарък - китара.

На 18 години дойде и вторият - песен, написана за мен.

Случи се с хора, които почти не познавах тогава.

Как да не обичаш музиката и тези, които я носят в себе си?

Знам, че ще ме заобичате, щом чуете този поздрав - цък :)

Всеки ден ли се разделяте с любимите си?

Мислите ли, че е минала модата на дългите връзки?

Поводът дойде от статия в сп. "Блясък" с "бляскавото" заглавие "Ексклузивно! Емилия признава какво ги раздели с Коко". Та ето какво пише в края:

"По мнение на певицата в 21 век раздялата между двама души не трябва да се приема както едно време. "Днес това се случва всеки ден и е нещо естествено, така че няма нищо толкова... стресиращо"

Не знам как е било едно време. Но мен и сега, в 21 век, би ми било тъжно, че и стресиращо. Може би вече не е модерно и да се "обвържеш по любов"? Само докато го пиша се чувствам ретро...

Чао, Лято!

Случвало ли ви се е да ви събудят неделя сутрин в 6-и-нещо с думите "Хайде към Морската градина". Само до преди няколко седмици нямаше да е проблем. Тогава щеше вече да е светло и приятно прохладно. Сега е тъмно и неприятно хладно (а под завивките най-после стана уютно топло).

В крайна сметка, решихме да оставим разходката за след закуска... и още 2-3 часа, докато понапече слънцето. Та някъде към 9 започна голямото Чудене - какво ще се облича? Хем ни се искаше да съчетаем една пешеходна разходка по плажа (Кабакум в посока към Златни пясъци), хем да я завършим с един октомврийски плаж, хем при всяко излизане на терасата ми ставаше все по-студено. Към 10 бяхме готови.

Случихме почти идеално време за прощаване с лятото... почти... с малко излишен вятър на моменти.

Иначе морският курорт през октомври е леко носталгично място.

За щастие, бяхме ние да разведрим обстановката :)

Тази публикация изказва специални благодарности на тази песен - цък, под вдъхновението на която се написа ;)

И едно неделно блог-предложение за разходка по света в "Мързеливите минути" - цък.

И един съвсем съвсем последен финал...

... абе на никой ли не му се ходи да тичаме в Морската градина привечер?

102 кестена...

... + 1 в ръката.

Причината да събираме кестени в Шумен събота следобед Не беше моето непреодолимо увлечение по лъскавите топки. Намигам към Чакърова и Доди :) Нито желанието да си направим подобни абсурдни снимки, които не показват почти нищо (освен нашата упорита НеСериозност):

Всъщност идеята се роди вторник. Тогава научихме, че било препоръчително във всяка стая да има по една купа, пълна с кестени, която да отнема всичко негативно. Малко по-късно разбрахме, че не е лошо да се слага и под възглавницата по един кестен, надупчен с игла на няколко места. След като поеме твърде много отрицателн мисли, емоции и космически вълни :) , той се сбръчква. Тогава е добре да се смени.

И така. Посрещнахме есента с есенна декорация - дървена купа, пълна с кестени. А в средата - гордостта на моята шуменска баба. Мини тиква, която порастна в двора, пред блока :)

И за да стане съвсем есенно... музикален поздрав от музикалния блог Our Music Project, в който е препоръчително да се отбивате ежедневно - цък ;)

Изненада неделя вечер

Уж щеше да бъде импулсивна разходка след вечеря...

... а се оказа концерт на открито по случай празника на Варна.

И тъй като плановете често пропадат, определено предпочитам изненадите :)

Акага, Любо (който изненадващо падна от сцената и беше откаран в болница) и Дичо



Благодарение на фотоапарата си, все повече се влюбвам в кадрите, които наподобяват проявени преди половин век снимки от лента. Ясните дигитални образи са на път да ме отегчат.