"Тихо, мама е на уебинар"

В понеделник на електронната си поща получих покана за уебинар.

След (да речем) кратко осмисляне на тази нова за мен дума,

разбрах, че ме канят на онлайн семинар.

Темата "Собствен дом или живот под наем?",

както и представянето на лектора

Мирослав Запорожанов е бивш брокер на фондовата борса, а понастоящем е сериен интернет предприемач.

ме наведоха на гъделичкаща не-мамешкото-ми-Аз мисъл -

тук няма да се говори за бебета :)

Записах се веднага.

Толкова се ентусиазирах, че го отбелязах в календара.

8 часа.

Започнах да мечтая как четвъртък сутринта Мая и Ради ще поспят до късно, така че да успея стриктно да изслушам всичко.

Два дена по-късно получих писмо от лектора, което завърши с ключовото "Поздрави и до утре вечер!"

Върнах се обратно на страницата на уебинара, която отброяваше оставащото време, за да видя измамното 8... pm.

За малко да се размина с уебинара... събитието на седмицата.

Все пак, оставих отворена страницата.

***
Снощи.

Хапнахме, преобухме бебетата, нахраних Ради и в 19:50 вече бях пред лаптопа.

Мая предпочете да остане до мен, на столчето си за хранене.

20:00

Лекторът се появи.

Мая веднага се оживи и започна да му маха.

Първите му думи тя ги посрещна с бурни овации и възгласи "бавуу".

Вили усети на къде отиват нещата и ми донесе слушалки.

Щом Мая получи тефтер и химикал, се отдаде на рисуване и временно изгуби интерес.

Аз пък се отдадох на финанси.

***
20 минути по-късно Мая щурееше наоколо и периодично минаваше да хвърли по някоя усмивка на слушалките.

30 минути по-късно Ради изгуби доброто си настроение. Дойде при мен за пробно хапване. Отказа.

60 минути по-късно Мая отново седна да рисува на столчето.

Ради дойде пак при мен да се гушкаме и... да играе с кабела на слушалките.

90 минути по-късно Мая хапваше сухари. А Ради вече спеше във Вили.

Малко преди 22 ч. уебинарът приключи.

Близо 2 часа разговор за пари, инфлации, проценти, загуби... Кой да повярва, че подобно разнообразие  ще ми хареса толкова :)

***
За награда - накрая Мая получи слушалките, които толкова искаше цяла вечер.

Сложих й ги на ушите, тя ги свали веднага с "Не, не!" и ми ги върна обратно, сочейки да ги сложа аз.

Помаха отново на лектора и му каза "Кай, кауу" ("Край, чао").

с Мая четем

макар и трудно, оказа се възможно да четеш с едно Майче в къщата :)

обикновено вечер, щом тя заспи.

всъщност това са ми едни от най-любимите минути - 

хем се отнасям нанякъде,

хем заспивам след това почти неусетно.

за щастие, имаме любима книжарница, в която 

не само има мнооооого книги,

не само можем да влезем с количката,

но и вътре е достатъчно просторно, за да вървим...

бонус - на крачки от морето е, което я прави част от ежедневния ни маршрут.

***

щом се събудихме тази сутрин, направихме обиколка на сутрешните блокове

(разочароващо е, че това лято нямаше дори и седмица, в която да излязат във ваканция и да ни освободят от идиотското си и депресиращо присъствие)

минах моментално през

бтв, където се вайкаха, че Бербатов нещо страда,

нова, където коментираха колко е зле българският генофонд,

и,

за щастие, 

отидох на бнт -

само там си струваше да се спре човек.

така разбрахме за инициативата 

всяка година,

на днешния ден,

да четем по нещо от Валери Петров.

веднага отбелязах датата в календара на таблото в кухнята - 

редом  до всички рождени дни и годишнини,

да не забравим догодина.

***

организирахме се и отидохме към книжарницата.

щом Мая се наспа, 

седнахме тримата (почти четиримата) 

на пейка... близо до морето...

и се посмяхме още на първите страници от новата стихосбирка в библиотеката ни:

"Вече чувствам аз:

нещо става със нас

и със нашата връзка сърдечна.

Този трик не е нов,

една вечна любов

да излезе не толкова вечна."

обожавам Валери Петров. определено това е моят тип поезия :) 

***

Мая тъкмо заспа. 

а аз успях да стигна няколко странички нататък:

"Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея.

Слезе някакъв стар инвалид,

слезе дама приятна на вид,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- Часовникът й - той си рече, -

часовникът е виноват,

часовникът й все ни пречи,

понеже все върви назад!

И весело сред есента

той тръгна, свирейки с уста.

Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея. 

Слезе някакъв млад офицер,

слезе дама с чадъра си чер,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- Дъждът навярно - той си рече, -

дъждът забавя тез коли,

дъждът й пречи и добре че

не идва, щом като вали!

И весело сред есента

той тръгна, свирейки с уста.

Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея.

Слезе момък със смешно лице,

слезе пътник със чанти в ръце,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- Събранието - той си рече, -

събрание тя има днес,

събрание, и то далече,

и то започваше във шест!

И весело сред есента

той тръгна, свирейки с уста.

Той я чакаше сам,

той я чакаше там,

дето свършва тролея.

Слезе толкова много народ,

слезе целият градски живот,

но я нямаше, нямаше нея...

Тогава дойде му идея:

- А може би - тогаз си рече, -

а може би - си рече той, -

а може би тя нещо вече,

ах, нещо вече, боже мой!

И тъжничко сред есента

той тръгна, свирейки с уста."

Резултатът от едно 30-дневно предизвикателство...

е, че

свърши :)

Преди месец случайно във фейсбук сайтът dama.bg ми хвърли предизвикателно ръкавица с 30-дневна програма за клекове.

Веднага се ентусиазирах. Не защото очаквах да отслабна или да извая невиждани мускули, извивки и т.н. Липсваше ми нещо далеч по-важно - някакъв режим, който да следвам, форма на самодисциплина, която да ме радва. А това се оказа идеално, защото отнема само няколко мънички минутки, които винаги мога да си открадна (на теория).

От сайта предвидливо бяха подготвили месечен график за разпечатване - ето тук.

Разпечатах го. Закачих го на корковата стена, с която вече се похвалих. И така 30 дни в кухнята ни висеше снимка във формат А4 на едно дупе... което уж трябваше да служи за мотивация... дрън дрън... по-скоро ни забавляваше... първия ден... после свикнахме с него и то стана част от обстановката :)

Оказа се, че през деня е невъзможно да отделя тези мънички минутки за клекове. Единствената дрямка на Мая през деня ми стигаше (и то не винаги) само да измия чиниите и да започна да приготвям обяда. През останалото време, докато беше будна, мисията да стоя необезпокоявано и да броя колко пъти съм клекнала се оказа невъзможна.

Така че мъничките минутки за клекове се случваха само и единствено късно вечерта, след като Мая е заспала. Имаше моменти, в които се случваха и в ранните часове... като 3, 4, дори 5 сутринта. Като до тогава сме приспивали Мая... или пък правих козунаците за Великден. Въпреки че умирах за сън, мазохистичната идея да се отвия, да стана, да отида в кухнята и да си клякам... примерно 170 пъти... ме радваше. Защото бях стриктна, самодисциплинирана и спазвах някакво режимче.

Нямаше пропуски.
Нямаше измами.
Нямаше извинения.

Сега съм доволна.
Дупето от снимката, разбира се, си остана само на снимката :)

Кламери "Чайка", нощ на учените и последният плаж

С 5 думи и едно "е"...

седмица ли бе да я опишеш

Всичко започна с неочаквана находка на работа

Видях си кламерите-набори. Вече нищо не може да ме убеди, че съм млада.

Междувременно седмицата мина шантаво - с гонене на две ябълки по стълбите в 8 сутринта, леки физически натоварвания и първа среща с винтоверт на работа. Петък вечер продължи в духа на последната септемврийска седмица с "нощта на учените". Страхотна европейска инициатива, която цели да приземи малко самозабравилите се хора на науката и да им припомни, че на планетата има и други хора (и, дори да нямат по 5-6 титли пред името си, не са по-долу).

Та така... петък вечер бях на интересна "първа среща" с блогърка, която мисля, че и двете ще запомним с една широка усмивка. Започнахме от пред-предпоследния ред на горещата аудитория, която беше осветена от свещи, слушахме учените, гледахме ги и докато танцуват, пеят, свирят, рецитират, играят... и после се запихме в сладкарница... баш под звездите.

За финал в неделя направихме финален плаж. Може би. Най-хубавото време, в което вече няма "платени зони" с чадъри и цялото място на света е само за нас.

Имам си една мечта... еньовденска

Казват, че в нощта на 23 срещу 24 юни цялата природа притихва в очакване на изгрева, докато се вихри поредната борба между светлината и тъмнината. Ако настъпи, това значи, че за пореден път печели ние-си-знаем-кой. Междувременно хората гадаят по какво ли не, пеят песни, играят хора в кръг, палят огньове и ги прескачат.

Преди да настъпи изгревът се събират 77 билки, които имат магическата сила да излекуват всичките 77 болести, които някога хората са познавали. Именно на Еньовден се появява и онази мистериозна билка, която единствена може да излекува "половината" болест, с която никой не знаел как да се справи. От днес нататък вече не се берат билки.

С изгряването на слънцето идва ред на задължителното окъпване във водата. За здраве и щастие. Казват, че именно от днес започва сезонът на морските бани. (Малко съгрешихме в това отношение.)

Тази година ни беше генералната репетиция. Станахме към 4 и половина. Отидохме до плажа. Сложихме хавлиите на пясъка и зачакахме. Много бавно изгрявало това слънце. Но щом започна да се появява... леле мале. Как само си струваше. Моят най-първи морски изгрев.

Та имам си една мечта. Другата година да съберем съмишленици. И да сложим "джулай морнинг" в малкия джоб на Еньо.

Липсва ли ти нещо?

Тази сутрин Емо Чолаков се заигра с новото време, като каза, че имаме възможността безплатно да видим какво е в Сибир.

От своя страна, времето се заигра в петък и събота с колите и техните шофьори, решили да минат по съседната улица... която, разбира се, беше заледена и с (не)приличен наклон. Как се въртяха и кривиха не беше най-интересното. По-впечатляващото беше, че въпреки студа и силния вятър, почти цял ден на тази улица стояха няколко момчета, които доброволно бутаха всяка закъсала кола. Т.е. всяка кола.

Днес времето продължи да си играе с нас и да сваля безсрамно температурите си. Сутринта оставих термометър в кухнята. В 18 часа показваше 1 градус. Навън сякаш не беше особено зле, след като вятърът отслабна. Но остава дебелият лед на места. Именно на едно такова място позната се запънала как да мине. Ни напред, ни назад. Изненадващо, непознат, с характерен вид на скитник, подал ръка да й помогне.

Случайно или не, в последните дни подобни примери не са рядкост. Явно хората са добри.

В сряда навлизам в моя месец. Иска ми се 29 дни да раздавам подаръци - вещи, книги, домашно приготвена храна, преживявания... Чудя се. Събирам идеи. И желаещи :) Та липсва ли ти нещо?

Като за начало ще посадя дъб. Виртуално. Всъщност да се надяваме реално. Ето още за инициативата - цък.

Загадка

Идея с какво си пълня чантата?

Нови неща... ретро неща... и разни блог неща

В събота се видяхме най-после с адаша по фамилия, блогъра Доди Марков. Това е първата ми реална среща с някой от тук. Най-подробна инфо за воайори и любопитци (че и голяма реклама на моята руса особа... която изключително ме умили) тук - цък. Като цяло, моите наблюдения са сходни с тези на Доди. И двамата се оказахме май доста сходни с представата, която създаваме тук, и разговорът ни течеше толкова гладко, колкото си е вървял и в скайп.

Стигнахме до извода, че би било интересно да организираме една среща на блогърите. Понеже аз не съм била на такова чудо, опипвам почвата. Ако някой има желание или опит за споделяне... полето за коментари е малко по-долу ;)

В събота Доди ми се извини, че ще си сложи слънчевите очила, докато се разхождахме. Той смяташе, че мога да го сметна като проява на неуважение. Представете си за колко съобразителен човек говорим. Аз обаче... нали съм си джаста-праста... не бих се сетила. Ще ме прощавате, ако ви се изтипосам с очила. Причината е, че...

Вчера си купих големи слънчеви очила с бели рамки. Обожавам ги.

Та с новите очила, пак вчера, метнах 4 очи на автомобилното изложение в "грандиозния" Гранд мол. Очаквано за мен, не схванах еуфорията около черните и белите БМВ-та, Мерцедес-и, Ауди-та и т.н. Което, разбира се, не ми попречи да се наредя примерно за снимка.

За сметка на това, ретро колите са тези с настроение :)

Подаръците, подаръците...

Беше време... някъде преди около два месеца... когато обещах подаръци. Не ми се сърдете за забавянето, защото не съм уточнявала точно кога ще успея да измисля нещо, да грабна левите си ръце и да сътворя изненади. Но се случи.

Днес официално работилницата затвори врати...

... а участниците в "Предай нататък" заминаха в 4 различни посоки.

Докато те пътуват, вие си имайте едно наум, че съм абсолютен аматьор. Но аматьор, който е вложил много позитивни чувства, мисли, енергии и т.н. във всеки един подарък. И всеки един е абсолютно, тотално и безвъзвратно наречен за получателя си. Затова вярвам, че ще ви донесе късмет. Хайде, нека силата бъде с вас :)

Давам подаръци или "Предай нататък"

Ето каква е цялата работа: "Първите пет човека, които оставят коментар под тази публикация, ще получат в близките дни или месеци нещо направено от мен. На свой ред те трябва да предадат инициативата нататък, като публикуват в блога си подобен пост и всеки от тях да подари по нещо ръчно направено на още пет човека до края на 2011г." (копи/ пейст от Онди)

Както вече споменах, 2011 съм си я нарочила за годината на първите пъти. Затова смело коментирайте, а аз ще сбъдна една моя мечта да отпразнувам за първи път рождения си ден, като раздавам подаръци :)

"Имам сериозни причини да мисля, че планетата, откъдето бе дошъл малкият принц, е астероид Б-612." Екзюпери, "Малкият принц" ;)

Бездействат ли ви крушките?

Няма нужда да поглеждате към тавана. Въпреки че е 15:41 часа, в момента е толкова тъмно в стаята, че се чудя защо не светна лампата. Обаче не става въпрос за това.


Напомням ви за анимационните филми, в които често гениалната идея е придружена със светнала лампа (и ококорен поглед... но за него друг път :)).

Е, преминавало ли е скоро през вас това наелектризиращо усещане, че нещо голямо ви завладява и вие сте отново на гребена на вълната? Хвърляте ли искри наоколо в такъв момент или си пазите цялата светлина само за себе си?

Макар че често ми хрумват всякакви абсурдизми от нищото, този път си имам муза - книгата "Бизнес мисленето" на Пол Слоун, подарена ми от издателство "Лик" като част от инициативата "Имаш ли блог?". Повече от мен за книгата - тук.

И за малко да пропусна да ви попитам най-важния въпрос - обичате ли да си играете с най-добрия приятел на човека - мозъка? Предлагам ви едно забавно и леко мозъчно натоварване от книгата на Слоун:

"Проблемът с метрото

Голям град в Съединените щати имал проблеми с кражбата на електрически крушки от метрото. Крадците развинтвали крушките и това водело до допълнителни разходи и проблеми с безопасността. Инженерът, на когото била поставена задачата да реши този проблем, разполагал със съвсем скромен бюджет и не можел да промени местонахождението на електрическите крушки, но той намерил наистина новаторско решение. Какво е то?"

"Цялата къща ухае на ванилия и коняк...

... карамелизирани ябълки и горчив шоколад."

Това е първото изречение, на което ми падна погледът, след като отворих на посоки подаръка си от Nezzo. Не само ме зарадва, но и ме трогна много. Защото Nezzo не изпраща книга. Тя изпраща едно красиво преживяване, придружено с позабравена разходка до пощата, "Шоколад" на Джоан Харис, послания, сгушени из страниците, и едно предизвикателство (към мен и моята книго-скъперническа душа :)), за което ще говорим пак след няколко дни ;) Искрено ти благодаря!

Дари заради сладката си природа, дали заради нещо друго, но "Шоколад" видимо се почувства като у дома си ;)

Дупка в небето

Нея няма да я кърпим, защото е чаровна. Дали това важи и за дупката на чорапа върху левия ми крак, която току що видях?


Е, това е моето небе днес, Петя ;)

Време за реклама...

Не съм много в час с тези "награди", но защо пък не... humanobserver даде тази награда на plami-plamster, както и на още 9 блога. Аз пък ще я предам на тези, които обожавам да следя:

• humanobserver заради винаги интересните и провокиращи теми;

• Калина и Кая заради сладките снимки (единственият начин да ги видя последните седмици...);

• Ради заради остроумните статии и шикозния лайфстайл, който налага и с цялостния облик на блога;

• Краси заради увлекателния и зареждащ стил на писане;

• Милена заради поредицата за Мила и Зоран, по която се зарибих :) (и не само...);

• tr3nta заради удивителните снимки.

Бебеблог-чета

Конкурсът "Покажи се в блога" приключи. Ако си любопитен, погледни в дясно, в Моя албум със снимки (http://plami-shtrak.blogspot.com/2008/11/blog-post.html)

Благодаря ви на всички, които си направихте труда да се поровите из може би вече позабравените детски снимки, да изберете своята любима, да я сканирате и да ми я пратите!

Колекцията от бебеблог-чета си е за завиждане, затова щастливото Плами ви поздравява със своя 6-месечна снимка :)

Конкурс!!!

"Покажи се в блога"

Ти си веселяк?

Ти имаш снимки?

Ти си бил дребос?

Ти си се снимал като дребос?

Ти искаш да се покажеш в plami-plamster.blogspot.com?

Нищо по-лесно!

Прати своя снимка като малък и ще се видиш online :)

Краен срок за изпращане 10.11.2008