Както винаги неусетно, май месец дойде и почти се изниза. От ноември насам времето си минава само като "неделя е... понеделник е... о, петък е... ура, събота е...", а месеците фигурират единствено благодарение на някой появил се на прага празник.

Днес, на поредната привечерна разходка из Стара Загора, видях първите си абитуриенти за сезона. И с тяхното вече традиционно "1, 2, 3... 12, урааа!" (това по мое време го нямаше... пък!) ми напомниха, че май месец дойде и си отива.
От моя бал минаха 5 години - достатъчно, за да не помня на коя дата беше (може би 26-и, голямо може би). Харесва ми да се трупат години след него. Защото сега:
- тогавашните ми малки сладки мечти са реалност;
- имам много по-големи мечти...
- ... и тягостните "затворнически" спомени от училище са съвсем избледнели.
1, 2, 3, 4, 5... ураааа! Защото по-нататък става все по-хубаво.