"Of all the words of mice and men, the saddest are, "It might have been." Kurt Vonnegut

сряда, 2 юни 2010 г.

Имало едно романтично време...

... когато Пламито чакала да стане 19:50.


Пускала ефирния варненски канал, защото знаела какво ще види. И знаела, че за момента само там може да го види. И да си попее: "Дали дъждът навън или студът във мен
е това, което спира моя бяг. Оставам тук."


Сега вече може да го види само с едно-две щраквания. По всяко време. Дори може и да ви поздрави. Лошото е, че тръпката вече я няма.



(пореден снимков поздрав от Пловдив, 31 май)

понеделник, 24 май 2010 г.

Хора и улици... и момчето си отиде

Алеи и пейки... и ние двамата навън

Погледи разминати, някой заспал

Кой да пропусне слънцето днес е посмял?


Хора и улици, град като град.

Иска ли питане наш е светът.

Много (ама наистина много) специално поздравявам всички вас, които обичате собствения си език, пука ви дали го използвате уместно и имате желание с уважение да експериментирате с него, за да остане винаги жив!

(и още малко снимков празник)

петък, 21 май 2010 г.

1, 2, 3, 4, 5... урааааа!

Както винаги неусетно, май месец дойде и почти се изниза. От ноември насам времето си минава само като "неделя е... понеделник е... о, петък е... ура, събота е...", а месеците фигурират единствено благодарение на някой появил се на прага празник.


Днес, на поредната привечерна разходка из Стара Загора, видях първите си абитуриенти за сезона. И с тяхното вече традиционно "1, 2, 3... 12, урааа!" (това по мое време го нямаше... пък!) ми напомниха, че май месец дойде и си отива.

От моя бал минаха 5 години - достатъчно, за да не помня на коя дата беше (може би 26-и, голямо може би). Харесва ми да се трупат години след него. Защото сега:

  • тогавашните ми малки сладки мечти са реалност;
  • имам много по-големи мечти...
  • ... и тягостните "затворнически" спомени от училище са съвсем избледнели.

1, 2, 3, 4, 5... ураааа! Защото по-нататък става все по-хубаво.

четвъртък, 20 май 2010 г.

Ето на това му викам забавна седмица в София

Минути преди началото на всяка лекция научавах, че отпада.

Минути преди да стигна премръзнала до гарата с надеждата да се върна обратно на юг научих, че някой е отмъкнал релсите по моя път...

За щастие, релси отново има, влакът дойде и вече се възстановявам на топло.

Остана ми поредният спомен от едно доста безсмислено разкарване.