"А ти мене уважаваш ли ме?"

Понеже е лято.

И понеже ми е много горещо.

Та ме избива на аматьорска философия.

Докато днес на работа ни вдъхновява Лейди Гага... и имитирайки я заприличахме на пияни... дойде и традиционното провлачено "а ти мене уважаваш ли ме".

От няколко месеца ме зачовърка една мисъл, която от 22 години (поне) човърка куп народ.

Що е то приемственост и има ли тя почва у нас?

Признавам си, че от скоро започвам да срещам интересни образи, напълно реални, но на мен ми се струва, че са излезли от скеч или някоя комедийна пиеса. Честно. Хора, които са тотално убедителни, докато говорят различни неща пред различни слушатели... и при различни ситуации. Изключително колоритни образи.

Но най ми е "любимо" с колко лека ръка се подменят хора. И се слага край на тъкмо заработили модели. За да се започне от нулата по нов начин.

Мълча си. Трудно ми е, защото понякога ме сърби езикът да говоря (от мен да знаете, че сърбенето на езика няма да е на пари със сигурност). В тези моменти се разминавам с леко подсмихване. Но не винаги е смешно. Понякога е твърде жалко.

Е, виждате ли надежда за приемственост у нас? Аз не. Мъчно ми е, че никога няма да видя паметника на Бузлуджа в някогашния му блясък.

Междувременно съм все по-склонна да споря с всички "мис...", които обичат да казват, че най-мразят лицемерието. Ако не беше то... тежко ни :)

А колко са дребни всички ни "грижи" на фона на наближаващия край на света.

В какво "дете" ме превърна преходът

Помните ли 1997-ма?

Аз тъкмо трябваше да стана на 10. Юбилей. Трябваше да се отбележи подобаващо. Понеже бях сериозно дете, започнах по-отрано да пестя. Та имах си една "пачка" с пари-подаръци и се чувствах голямата работа. На 10 години се светнах какво значи инфлация. Февруари се оказа, че с "пачката" пари мога да си купя мини парче салам.

Покрай тази история мога да направя 2 заключения:

1. преходът е виновен, че не мога да спестя нищо от заплатата;

2. преходът е виновен, че почти не обичам салам.

Напук на идиотската жега днес, обиколих всички магазини, които си набелязвах от месец. И понеже реших да бъда спестовна, всички бяха 2-ра употреба... плюс един китайски с истинска китайка-продавач, което го прави по-скоро екзотичен. Резултатът - 3 маркови блузи за по 5 лв, една шокиращо добра китайска гривна в синьо за 2 лв. ... и ненужно спиране в дребно магазинче за твърде скъпо бельо... което се оказа с една от най-сладките баби-продавачки. В момента, в който излязох, всичките доводи, които си повтарях на ум, докато плащах, изчезнаха.

Та виня прехода. Виня и жегата. Защото не се отказах. Влязох в "Пикадили". Купих си ДЗП (да заколим прасето... Данон за пиене, животни такива!) с вкус на диня, банани, царевица за варене, авокадо (за да изпробвам рецепта за снежанка с краставици и авокадо) и боб... защото много ми се яде.

Край. От другата седмица... не, май по-другата, щом дойде заплатата, започвам да пестя. Ще си взема един лист, в който ще си записвам всички разходи. И, каквото остане, ще отиде директно в буркан... под надслова "ще ви изхарча за лаптоп!" Ще види той, преходът...

Извън матрицата

Понеделник вечер на концерт. Кеф.

Сигнал. На открито. В Летния театър. Техният концерт вече се превърна в лятна традиция.

Та понеделник вечер на концерт. Кеф. Да се прибереш след обичайния час за лягане в делнична вечер (22-22:30). И да не ти се спи, защото в ушите ти пищи "като ключе от пощенска кутия".

Понеделник вечер на концерт. Кеф. Особено, когато на другия ден очите ти сами се затварят :D

В матрицата

Тази сутрин, докато (леко) притичвах на път за работа в опит да не закъснея, минах през любимата си градинка. По правило, когато се прибирам към 17 часа, тогава е пълно с дребен бебешки народ и придружители. Сутрин обаче е празно и, ако човек има време, може дори да се вреди до люлка.

Та тази сутрин си минавах от там и погледнах към единия край на градинката, където оградиха част от пространството и стана зона, запазена за кучешки народ и придружители. Там на пейка стоеше един човек, на видима възраст някъде около моята, който си пийваше бира, хвърляше една топка и гледаше как кучето я гони, лапва и му я носи. Идилия.

Миналата година, някъде по това време, се радвах, че имам работата-мечта, която ми позволяваше да спя до колкото часа си искам, да тичам в Морската, да си взема куче, да си го разхождам с лимонада под мишница по всяко време (не, че го направих де), да ям по график тъкмо приготвени кулинарни изкушения, да пиша за неща, които са ми интересни и т.н. Малкият недостатък - бях си бедно църковно мишле, с по-минимално и от минималното заплащане :D

Станах на 25 и влязох в матрицата. Вече всичко е стриктно по график. Общо взето, си спазвам дългогодишния план.

(при заснемането на този кадър не пострада нито един модел по бански)