Бебешката гледна точка... или колко спокойна може да бъде Коледа

Мина.

Край на избирането на подаръци и чуденето ще се зарадва ли... няма ли да се зарадва...

Край на напрежението дали всичко ще е готово навреме.

Край на размишленията колко може да издържи празничното тиксо върху хартията... преди да се разлепи (случи се да не изтрае повече от 5 минути под елхата).

Край на чакането по опашки пред офиса на Еконт.

Край.

И Коледа мина.

А Мая остана доволна, защото...

... на Бъдни сутрин... още към 9... спряха водата. Всичките ни планове заминаха и цял предиобед, обед, че и следобед с Вили я затрупахме с внимание...

... после пък опаковахме един подарък с хартия. Нея изобщо не я вълнуваше подаръкът, но шумящата хартия... оле мале... празник неземен!

... през тези дни получи толкова много подаръци... които ще разучава тепърва... но сега, на преден план беше играта с техните кутии... уха!

... но преди, преди, преди всичко най-голямата радост беше да види толкова хора, които я отрупват с внимание...

... и да я водим на нови места, където да види за първи път истински риби в аквариум и голям-пластмасов-син-заек-с-кола-морков... ей това е празник!

Запознаване на г-ца бебе Мая с концепцията "Един непознат дядо ще ти донесе подарък"

Подготовката за първата Коледа на Мая кипи с бясна скорост. Толкова бясна, че от няколко дни Мая започна съвсем сериозно да бърбори на неин си език... явно, за да ми каже какви подаръци иска. Толкова сериозно бърбори, че вече отнесох едно дъъълго конско от нея на вечеря.

Може и да не сме разгадали какви са подаръците, за които си мечтае, но я затрупахме с какво ли не...

... истинска жива елхичка в саксия, която после ще се пробваме да засадим на село...

... коледни аксесоари за глава - за мама и татко по една шапка, а за Мая - диадема с рога... бонус: по едно звънче от всяка страна, за да се върти на всички посоки в търсене на шума...

... купа, пълна с шоколади, увити в шумящи опаковки... най-големият коледен кеф за нея... ми се струва... а дори не е стигнала до шоколада...

... коледна стъклена топка с падащ сняг... от снощи това предизвиква най-силната еуфория... разбира се, след телефона и дистанционното.

Днес минахме още една крачка напред в обучението ни по Коледа:

Кой е Дядо Коледа и какво правим с него в нашата къща?

"Ха! Нов дядо... и то с подаръци"

"Ей, къде са ми подаръците бе?"

"Ако те дръпна за мустака, ще ми дадеш ли подаръците?"

"Подаръците, казах!"

"Голям праз... нали имам баби и лели"

Мъничка история за една щастлива въздишка

В момента Мая си стои на шезлонга, гушнала любимата си жаба. Почти като голям човек. Ако не броим факта, че не ми обръща никакво внимание, защото гледа заплеснато рекламата по Нова на "Аз, проклетикът", който ще пуснат събота вечерта. Всъщност... е точно като един голям-човек-който-ще-си-замълчим-че-е-татко-а-може-би-и-мама-ама-тя-не-си-признава.

Важното не е, че гледа ТВ... да, бях си обещала да не й позволявам скоро... оказа се доста трудно. (Все още обаче имам надежда, че няма да яде шоколад, поне докато не тръгне на детска градина...) По-важното е, че си седи сама на шезлонга, хваща жабата за очите и нещо й бърбори. В един момент се досеща, че е сама и се обръща да ме намери. Щом ме види, се ухилва до уши и пак започва с жабата.

Обаче и това не е най-важното.

Преди малко... още преди рекламата на "Аз, проклетникът", излязох от стаята.

Щом се върнах

Мая ме погледна сериозно

няколко секунди по-късно се ухили до уши

проследи ме как се спирам на едно място и сядам на компютъра

който...

... и това е много важно...

е в нейното полезрение

и ми изпрати толкова дълбока и шумна въздишка на задоволство

че си казах "Никъде не мърдам вече, щом така й е спокойно"

После хвана жабата за ушите и пак започна да й бърбори.

Цялата тази идилия с шезлонга, ТВ-то, жабата, бърборенето, въздишките продължи цели 10 минутки. След това Мая си поиска отново играта с мама... да не би мама да се почувства пренебрегната. После хапна и заспа.

При цялата тази предиобедна идилия да видим какво ни очаква следобяд.

1 година... разни въпроси, разни отговори

1. Кой луд би избрал да се жени през декември?

Ние :) 'Щото декември си е новият август... минус жегата... минус наплива от желаещи и чакането за час в ритуалната... минус факта, че тъмната бира не върви, а Коледа е твърде далеч. Плюс предизвикателството да намериш топла зимна сватбена рокля.

2. Вярно ли е, че има нещо необяснимо, свръхестествено и стресиращо да се подпишеш в голямата страшна тетрадка? Бу!

Напротив. Правиш го с облекчение, че смешно монотонният ритуал явно трябва да е към края си.

3. Дали да се подпишеш на петък 13-и значи да се спънеш поне веднъж, да се окаже, че всички фотографи са забравили капачетата върху обективите си, а кметът е пропуснал да подпише брачното свидетелство?

Не. Но пък се оказа, че съвсем случайно на една от снимките в Ритуалната зала зад нас има картина с черна котка... бу!

4. Коя е най-трудната част?

Изкарването на медицинските. Като най-принципни, обиколихме града няколко сутрини преди работа. Големият финал беше запазен за психиатъра, който... аха да не ни даде заветния последен печат, че сме в ред, щом още не сме се отказали.

5. Най-вълнуващото за всяко момиче е търсенето на Голямата Бяла Рокля? И разбира, че я е открила, ако отрони поне една сълза...

Сълзливите цигулки да спрат. Веднага.

Това беше най-дългата и досадна част от цялата работа. Всъщност изкарването на медицинските беше доста по-лесно и безболезнено (а за тях ни боцкаха!).

Голямата Бяла Рокля изобщо не беше на дневен ред. Още повече през декември. Дори и за майтап, не съм пробвала нито една. Вместо тюл, обръчи и дантела, търсех топъл плетен вълнен бял пуловер, дънки и удобни за сняг ботуши. В един момент обаче нещо изтървахме контрола и ритуалната инерция така ни понесе, че Вили някак бързо (и съвсем безболезнено!) се оказа с костюм. При това му стоеше много хубаво бе... пфу.

И се започна едно изнервящо търсене на бели рокли. Които през декември много липсват. Или ще са дълги до пъпа ми и ще имат огромен метален цип на гърба. Или пък ще имат апликация от пайети на гъска отпред. Или пък... ще изглеждам не добре в тях. О, да, сълзи имаше... но те определено не показваха, че това е Роклята.

Все пак, ще остане безценният спомен да влезем в магазин за сватбени рокли и да потърсим плетена вълнена рокля. Някаква зимна рокля? И тогава да ни покажат лятна дантелена версия без ръкави... с уточнението, че могат да се добавят прозрачни ефирни ръкавчета. Ама тя работата е през декември... бе! "А, не го мисли - то на булките не им е студено".

5.1. Вярно ли е, че на булките не им е студено през зимата?

Да бе да, а дядо Коледа влиза през комина... Добре, че си имах жилетко-сако, палто, дебел чорапогащник и качулка... А денят си беше сравнително топъл :)

В крайна сметка, имахме хепи енд - две семици преди големия подпис мама свирна, че е видяла къса бяла рокля. След работа отидох, пробвах и взех. Очаквам пак да мога да вляза в нея, за да си ходя с нея на театър... тъй де, трябва да се носи :)

6. Сватбените обувки трябва да бъдат неудобни?

Колкото по-удобни, толкова по-хубави. Но пък учудващо - оказа се много трудно през зимата да намериш ниски удобни бели ботуши.

7. Вярно ли е, че напрежението преди големия подпис е голямо?

Не. Така спокойно си закусихме преди това с "гостите" вкъщи.

8. Важно е да се робува на традициите?

Дрън дрън. Правехме каквото ни се прави. Нямахме "вземане" на булки, младоженци, кумове, ритуал в църква, нямахме хора, нямахме шампанско, нямахме непознати DJ-и и фотографи... Всъщност нямахме сватба... имахме си подпис. Затова се наспахме... изкъпахме... спокойно се облякохме... приготвихме кухнята за една по-голяма закуска и... цяла сутрин булката си разтъпква новите ботуши и си разхожда новата рокля, докато отваряше входната врата на "гостите" без ключ.

9. Кое е хубавото от цялата работа?

Вече законно мога да си поискам Вили да ми направи палачинки.

10. Кое е... не толкова хубавото от цялата работа?

Вече законно Вили може да поиска да му направя тиквеник :)

Кошарата за сън, Джони Деп и банички със сирене

Добрата новина е, че като истинско бебе Мая от няколко дни спи в кошарата си.

Лошата е, че аз прекарвам доста време на стола до нея.

И най-после взе, че се случи:

първата безсънна нощ.

Снощи, точно по график, Мая заспа в 21 ч.

Двадесет минути по-късно, точно по график, се събуди. Презаредила батериите на макс.

Минутки след полунощ най-после се измори да пробва да лапне всички играчки, да се опитва да седи, да се търкаля и да се преобръща насам-натам. Заспа.

Аз пък се разсъних. Съвсем тихичко, за да не събудя спящото семейство, продължих да гледам ТВ. Грешка. Натъкнах се на някакво ново предаване по TLC, пълно със страхотии (абе тоя канал някой трябва да ми го кодира, за да нямам достъп до него!). Този път беше за някакъв супер страшен, хищен и не-знам-си-още-какво паразит, който попаднал в някакво дребосъче, докато си играело на площадката, и... лоша работа. По време на рекламите пък прескочих на DIVA, където обаче вместо безгрижен, пък ако ще и да е тъп коледен филм, даваха опитите на някакъв 350-килограмов човек да отслабне. Пфу. Направо като на ТВ лента ми мина парчето шоколад и соленките, които хапнах по-рано вечерта...

За щастие, устоях на порочното желание да изчакам в 00:30 ч. да започне криминалното риалити "48 часа" по... Reality. Преди да се роди Маичка... бях изгледала почти всички епизоди, въпреки че почваха късно. Да ми се чуди човек защо, след като там никога няма хепи енд. А винаги стои въпросът кой е убиецът? Но явно си взех поука и 2-3 минути преди да почне най-после изгасих телевизора.

Имах най-доброто намерение да заспя и, предполагам, щеше да се случи, ако не ми беше дразнещо студено. Станах. Облякох се... почти като за поход навън и пак легнах. Тъкмо си отпуснах главата в пухквата качулка... ммм да, имах и качулка... и Маичка си изтърва биберона. Започна едно ядосано мрънкане, докато се опитва да си го намери. Скочих веднага, за да й го подам. Кризата беше предотвратена. Пак легнах. Пак се сгуших в качулката. И Мая пак започна да се обажда. Подозирам, че си играеше с мен :)

Хапна на бързо и отново се унесе. Аз пък реших да се възползвам от свободното време и да отскоча до спалнята да си взема още една завивка... пък да се откажа от пухкавата качулка. Поредната грешка за вечерта. Като се върнах Мая си държеше биберона и ми се хилеше.

3 ч. сутринта. Двете с Мая сме седнали в кошарата. Тя гледа и се радва на жирафа над нас. Аз пък си мисля за Джони Деп... чудя се колко ли шоколад е изял, докато са снимали "Чарли и шоколадовата фабрика"? И колко ли са хората, които все още мечтаят да го питат на живо? Пък аз мечтая само Мая да заспи.

4 ч. сутринта. Двете с Мая седим на прозореца в кухнята. Тя гледа и се радва на лампата отвън. Аз пък вече съм гладна и си мисля за вкусните банички със сирене, които пекат на няколко метра от нас. С домашно сладко от ябълки.

5 ч. сутринта. Легнала съм в кошарата, а Мая е изправена върху мен и се опитва да стигне жирафа. Удобно е. Мога да заспя, ако Мая не ме рита по носа от време на време. Вили се събужда и ни се смее. Ха ха. Възползвам се от светната лампа и преобувам Мая. Имах някаква тайна надежда, че това ще я приспи. Тцъ. Вили пак заспива. Мисля си, че, ако й дам да хапне, ще заспи. Толкова й е весело, че ухилена ме захапва с двата си зъба. Не й се яде.

Няколко минути преди 6 ч. Гушнала съм я и я разхождам из кухнята. По едно време... хм... усещам, че се отпусна. И заспа. Оставих я в кошарата. Продължава да спи. Лягам. В очакване съм. Още спи. Опитвам се заспя. Но съм тооолкова разсънена. Мисля си за коледни подаръци и украси, топли банички, карибски-Джони-Деп-ови-пирати и задачите за деня. По някое време заспивам.

8 ч. Мая се обажда. Ставам и почти насън я вземам от кошарата и я местя при мен. Гушвам я. Тя заспива, а Вили заминава за работа. Спим още час. Излежаваме се още 30 минути. Край.

Сега Мая спи. Ако легна, ще се събуди веднага :)

Очаквам тази нощ, че аз ще съм тази, която спи в кошарата. А Мая ще се настани на моето място. Хич не ми пука, само да спим :)

"Ако пиеш ром преди обяд, не си алкохолик, а пират"... пък, ако...

... готвиш с ром, значи си кърмещ човек, на който му се пият коктейли

В четвъртък отидохме на пазар.

На предни позиции в списъка за покупки беше: ром.

С чисто кулинарна цел.

На излизане, досущ като пират, от чантата ми се подаваше бутилка ром... докато догонвах към колата Вили и Мая.

Идеята на списъка с покупки беше да направя торта Пиня Колада. Почти се получи. Само дето... от много мислене дали няма всички да се напием, докато я ядем... сложих твърде малко ром. Другият път - повече.

Сега съм хвърлила око на карибската кухня... и как само ще забъркам скоро някое свинско с ром.

Събирам идеи, защото бутилката все още е почти пълна.

Пък ми се пият коктейли... ако ще и да са кулинарни.

Заветните 6 месеца

Че е прекрасна, неземна, неповторима и т.н. Мая, вярно е.

Обаче е факт, че първият месец си беше голям шок за мен и Вили. Рев, рев, рев... почти никакъв сън през деня... хранене... рев, рев, рев. Помня как баба и маминка :) ни успокояваха "Ще усетите разлика като минат 40-те дни". Което после премина на "Всичко ще се промени като стане на 6 месеца". Та вече 6 месеца слушаме какво ще е като стане на 6 месеца.

И тя взе, че стана.

Ето какво се оказа:

Настъпи 26 ноември. Два часа по-късно Мая се събуди... 3 часа, след като е заспала. Среднощно сънливо хапване в леглото с надеждата бебчо да заспи бързо. Тцъ. Три или четири опита да я оставя... неуспешни. Прехвърляне в хола. Преобуване. Тоталното разсънване на Мая. Тя иска да си играе. Хем съм крива и ми се спи, хем й се радвам как се занимава сама. Пускам ТВ, за да не заспя (и да не вземе междувременно Мая да се търкулне от дивана). Голяма грешка - Мая започва да зяпа телевизора. Хипнотизирана е. Вече наближава 5. Минава 5. Хапване. Мая се унася в мен. Ставаме да я нося към спалнята. По пътя се събужда и започва да ми се хили. Пак хапване в леглото. Унася се. Оставям я и най-после лягам. Аха да се унеса... Мая е будна. Аз съм будна. Вили е буден. Някъде преди 6 всички ставаме семейно и отиваме в хола. Мая иска да си играе. Вили иска тя да бъде голямо момиче и най-после да заспи в нейната си кошара. Аз искам да спи... където и да е. За да мога да спя и аз... където и да е. По някое време съм задрямала на дивана. Стреснах се (че съм заспала, докато съм сама с Мая, а тя междувременно се е търкулнала от дивана.,.). Гледам ги - Вили я носи, тя спи. Супер татко! Оставя я в кошарата. Аз пак съм заспала. При следващото събуждане виждам, че Вили вече е готов и тръгва за работа. Затварям му. Мая спи в кошарата, която в момента е със свалена решетка, за да не се чувства като в затвор вътре момата и с надеждата да започне да спи там. Е, спи. Ама мама я е страх. Защото и на мама й се спи. Слагам две големи възглавници пред нея и лягам на дивана. Уж само затварям очи, а щом ги отворя се оказва, че е 10:39. Мая продължава да спи.

Събужда се към 11. Ухилена до уши. Мачкам я сума ти време и й повтарям, че вече е на 6! месеца. Тя ми се хили.

През деня дремва само още 3 пъти - към 13 ч., към 16:30 ч. и към 20:30 ч. за по 15-20 минутки. Приспиваме се към 23 ч.

Какво беше преди 6 месеца:

С много рев и усилия заспиваше не по-рано от полунощ... обикновено към 1:30. Но пък си спеше цяла нощ. Понякога с бързо и незабележимо събуждане за хапване. Отваряше очи към 6-7 ч. И през деня дремваше по-често, но отново за мъничко.

Но 6-те месеца се оказват много весели.

Може и да не спи, но вчера цял ден Мая почти не спря да се радва (на възглавниците, на пръста си, на косата ми, на потника ми, на пръста ми, на жабата, на огледалото, на чорапа, на памперса...). Не се спираше на едно място... на 3 или 4 пъти за малко щеше да ми се изплъзне от дивана и да тупне на земята. Терлиците се сваляха непрекъснато... и ми се подаваха.

За първи път си изяде целия обяд наведнъж - голям картоф с малко морков. Седнала в шезлонга пред пералнята, в която се въртяха нейните дрехи, сложила краката в празна купичка (копие на тази с манджата й), яде с апетит, търси си лъжичката и се сърди, ако се забавя. Празникът просто се усещаше във въздуха.

Оказа се, че заветните 6 месеца

идвали с

2 зъба, с които вече успя да отхапе ябълката... преобръщане по корем, гръб и какво ли още не... дърпане на блузата на мама в търсене на манджа... силно изтласкване с крака и аха-аха пълзене към телефона... смели акробатики в преследване на дистанционното и... най-после сън в кошарата!

Среднощен ТВ режим

Няколко нощи поред двете с Мая не спим. 

Като я видя, че е далеч от заспиването...

...обикновено това става ясно, щом в тъмното забележа, че се е ококорила, хванала си е биберона в ръка и ми го подава ухилена...

та тогава бързо се пренасяме в хола, за да не събудим Вили.

Докато й сменям памперса, Мая вече се е заиграла с мокрите кърпички, които мистериозно бързо се озовават върху нея, после кой знае от къде иззад възглавниците измъква някоя играчка за ухото и... отнасяме поне 2 часа в игри и приспивно хранене.

Няколко нощи поред двете с Мая не спим 

и чак сега открих общото.

Озоваваме се в хола точно, когато започва среднощният трилър по Diva... който е достатъчно предсказуем, за да си в час, дори и да си пропуснал части от него (докато пробваш да приспиваш с "шшшшшш"... да да...)... и в същото време е достатъчно грабващ, за да седиш и да гледаш в 2 през нощта.

Заспиваме чак, след като свърши.

Съвпадение?

(През нощта няма нито една реклама, която да прекъсва филма по Diva... рай :))

В момента е 21:16.

Мая вече се наспа и е готова пак за игри.

Абе някъде по света нямаше ли бебета, които заспиват рано вечерта :)

пЪрвият картофЪ

След рутинния преглед при докторката, в сряда 5-месечната-Мая получи зелена светлина да направи първи стъпки във вкусния свят на цялата онази храна, която не идва от мама.

Бях чела някои неща за захранването... колкото да разбера, че и в тази област едно мнение няма. Така че се оказа, че колкото повече чета - по-объркано става. Затова се доверяваме на инструкциите на докторката. А тя ни препоръча да започнем с картоф на обяд - сварен и намачкан до по-течно пюре със съвсем малко краве масло и мляко (за предпочитане кърма). До 7 дни Маичка трябва да започне да хапва по два средни на големина картофа и официално да си има обяд като голямо момиче. После още 7 дни ще хапва картофено пюре, след което ще започнем с добавянето на други зеленчуци. До следващия преглед в началото на декември трябва да е започнала с похапването, за да преминем към... о,боже!... света на месото.

Но да се върна към картофЪ

В петък баба и дядо на Мая ни снабдиха с домашни картофи.

В събота взехме краве масло.

В неделя, т.е. днес, запланувахме голямото обедно ядене.

Два часа подготовка, в които попаднаха и първите опити за изстискване на кърма... отказвам се от помпата... Свари се едно миниатюрно картофче, от което в крайна сметка дадохме на Мая сигурно 1/8-ма.

Самото хранене беше интригуващо. Първоначално Мая подходи скептично, имаше физиономии от рода на "абе ти на мен лимон ли ми даваш???!!!", след което се засили към лъжицата и я захапа настървено. В крайна сметка, хапна и видимо прояви интерес да продължим... ама като ме е страх да не преяде :D За отрицателно време с миниатюрното количество картофено пюре се изцапахме всички - първо Мая... после пелената, метната на дивана... после татко, който държеше Мая... после блузата на Мая, която обърса татко... после мама... Голям кеф било хапването!

Доволна съм, че Мая си хареса лъжичката и ми се струва, че ще се превърне в любимата чесалка за зъбки и венци.

Преди картофЪ

След картофЪ... вече с празна лъжичка

Една история за 5 балона, 4 часа, 3 шоколада, 2 тикви и 1 торта

5 балона

Още от сряда имах план - в петък щяхме да правим шоколадова торта с тиквен блат. Празнично да изпратим октомври и да посрещнем Хелоуин.

В четвъртък Мая се порадва на баба си, а аз - на половин час сама по магазините... със списък. Напълних си торбата от плат (наистина било удобство да си имаш една в чантата) с неща от първа необходимост за петък като шоколад, тиква, тава с махащо се дъно... и 5 балона.

В петък се събудихме почти рано.
Аз трябваше да измия всички набелязани за кулинарния подвиг "торта" купи, подноси, тави и т.н.
А Мая трябваше да си поиграе сама, да погледа пеещите и движещи се жирафи и да поспи.
Какво се случи реално?
Аз гледах пеещите и движещи се жирафи, а Мая се хилеше, качена върху мен. Беше във вихъра си. И беше готова на всичко, само и само да не ме остави да си свърша подготвителните задачи - то не беше обезоръжаващ рев... тъжно бърборене, докато ме гледа в очите... героично пълнене на памперс, което изискваше спешна баня...

Накрая ми писна и се предадох. Отложихме всичко и започнахме да се забавляваме. Надух 5-те балона. Някак с една ръка успях да ги завържа с по един конец, с другата придържах края на балона и се опитвах да го опазя от любопитството на Мая. Беше силно впечатлена какво правя. Особено, когато изтървавах балона и целият въздух ме духваше в лицето. Голям кеф за нея. Още по-весело стана след това, когато Мая се заобиколи с балони, които неуспешно се опитваше да хване, за да изяде... да да!

За щастие не спукахме нито един балон.

4 часа...

... по-късно...

само един балон беше запазил внушителните си размери. Имам още много да уча за връзването на балони с една ръка.

3 шоколада

За шоколадовата торта с тиквени блатове, която започнахме да правим със Стоянчо-братовчеда-на-Мая, се нуждаехме от 3 черни шоколада.
Но още повече се нуждаехме от една спокойна Мая, която да си стои кротко в шезлонга, докато ни наблюдава какво правим (а ние, разбира се, й обясняваме подробно какво се случва). Оказа се, че това не е невъзможна мисия... стига да има с какво да се занимава и тя.

Минус един шоколад, но плюс една Мая ;)

2 тикви

Във внезапен пристъп на организираност, още четвъртък вечерта сварих тиквата, която по рецепта се слага в блатовете на тортата.

Това не ни попречи да привършим с блатовете чак към 15 ч. А идеята беше да сме готови до обяд...

Докато ги чакахме да изстинат, Стоянчо-братовчеда-на-Мая отскочи до магазина за шоколадови пръчици и... още една тиква... този път изкуствена и на фенер.

1 торта

Тортата трябваше да престои няколко часа. За по-сигурно я оставихме цяло денонощие да се стяга. И тя взе, че... сериозно се стегна :) Но пък се оказа вкусна.

Сериалът, който с Мая не би трябвало да гледаме...

... но си го гледаме всеки ден (понякога по цял следобед... засрам)

Сядаме на земята върху килима й за игра.

Докато тя би трябвало да играе, аз би трябвало да гледам.

Обаче...

дай й на Мая да гледа телевизия. Пък на мама - да се бори с това.

Документиран резултат от една предшестваща много сериозна атака, докато Мая постигне целта си

Резултатът е, че всяка серия се връща назад често... и пак не съм разбрала по нещо.

Да си дойдем на думата.

Сериалът, който с Мая не би трябвало да гледаме, е "Малки сладки лъжкини" или Pretty Little Liars.

На Мая й е забранено, защото е бебе и има ощеееее много памперси да смени преди да ми се заплесва по екрана.

Аз би трябвало да се откажа, защото никой над 15 години не би трябвало да се заплесва по американски тийн "психо" сериал, в който мистериозният неизвестен А знае всичко за всички, разпраща по 4-5 смс-а в секунда и винаги е стотина крачки пред всички. Мишените му са 4 гимназистки, които, въпреки че вече три сезона ги тормозят и се опитват да ги убият, не спират да се разхождат сами през нощта в някакви забутани насред нищото гори... за да подишат въздух... алоууу!? И най-тъпото от всичко - вече съм на 3-и сезон, а в момента снимат 7-ми. И никой не знае вижда ли му се краят.

Пфу.

Но

пусто любопитство

зарибена съм.

И единствената песничка, която пея всеки ден на Мая (освен глупавите, които измислям аз), е от сериала. Цък.

Странно ли е, че си пеем по няколко пъти всеки ден това:

Got a secret
Can you keep it?
Swear this one you'll save
Better lock it in your pocket
Taking this one to the grave
If I show you then I know you
Won't tell what I said
'Cause two can keep a secret
If one of them is dead

?

Хубавото е, че могат да пищят колкото си искат, да пускат всякаква "настръхваща" музика и Мая пак ще спи като пън (стига да й се спи).

Денят На Падащия Чорап

Стана студено.
Цял ден търсим ту левия, ту десния вълнен чорап на Мая.
Все по един калпазанин.
Не обичат да пътешестват по двама.
Под новия шарен килим за игра.
Под дивана.
В чекмеджето с дрешките.

Мая рита, хили се и не й пука.
Пък аз все й пипам носа... дали е студен.
Тя пък ме гледа и пак се хили.

Вчера стана на 5 месеца.
Личи си, че е голяма.
Заспа (полу)седнала на масата на обяд.
И вече всеки ден изяждаме заедно по една ябълка (за да държим лекарите на далеч) - аз я отхапвам, а тя ме хваща за ръцете и ближе. Показва голям апетит за ябълки. Нищо чудно, след като засега това й е единственият "гевезелък" за похапване - и чипса, и шоколада, и хамбургера, и пържолата, и пърженият картоф... и всичко друго, по което ще залита след известно време.

На 5 месеца и един ден вече знам как да я накарам да се хили на глас.
Като по команда.
Продължава да не спи през деня... откакто сме станали сутринта, се отчете само с две дрямки по 10 минути.
Продължава и да се буди по два пъти през нощта.
И продължава да е сладур. Да бърбори на новата си кукла в кошарата. И да прави "ббббррр", докато не стане цялата мокра.

За първи път в София... в 5 снимки

В събота Маичка замина. Първите й 400... и нещо си километра към София. Ако се е метнала на майка си (че и на баща си), това ще бъде само началото.

Оказа се, че дългото спокойно пътуване на Маичка се дължи точно на 3 неща - облачно и прохладно време, фаст фууд на една ръка разстояние и куп играчки за забаламосване.

В неделя Маичка направи първата си разходка до центъра на София. За първи път присъства на сватба и стоически издържа целия ритуал, след като се заигра (благодарности към непознатата жена до нас, която доброволно дари показалеца на дясната си ръка за каузата). Безценни бяха реакциите, когато отговорът на въпроса "Как се казва малкият юнак?" беше... "Мая" :)

Пак в неделя Мая влезе за първи път в църква. Почти веднага изпадна в... дълбок и спокоен сън. Амин! Определено засега няма нужда да мислим за кръщене - малкото човече няма и да разбере какво се случва, което обезсмисля цялата работа. А и аз съм си леко негативна към всичко, което включва попове и "тарифи"...

Час по-късно Мая беше вече бодра. Направи една парадна разходка върху татко си покрай гвардейците пред Президентството и се ухили пред Народния театър. Културно ще ни е хлапето...

След това опищя фонтаните пред театъра. Набързо се изнесохме към колата... с една кратка спирка в шоколадовия магазин на Линдт. И, о чудо, пищящото до преди малко бебе, се кокореше и усмихваше на продавачките. Явно някой-който-в-момента-е-на-4-почти-5-месеца ще обича шоколад...

В понеделник тръгнахме към вкъщи. Преди да напуснем София се отбихме до университета, за да си взема дипломата... половин година по-късно, вече съм магистър черно на бяло. Демонстрирайки ентусиазъм, колкото и този на майка си, Маичка проспа историческия момент в колата.

Та в понеделник тръгнахме към вкъщи. Лошо, много лошо време за пътуване с малка Мая. Слънчево и горещо. Наложи се да й сглобя първата детска стая. На колела.

Вече два дена се опитваме да влезем отново в релси. И да спрем да си играем в 3 ч. сутринта.

Г-ца бебе Мая отива на фризьор

Днес си правихме снимки.
Имаме си цяла папка.
Казва се Day out.
'Щото цял ден бяхме навън.
Кеф.

Първата, предиобедната, разходка в Морската градина, я изкарахме изцяло в количката. Почти. Към средата Маичка се усети, че имаше и друг начин. Гушнахме я и... се възползвахме от ситуацията да си направим есенни снимки.

След това семейному се отбихме при фризьорката. Беше предупредена от предния ден. В резултат на дълго мислене, премисляне и организация от предния ден, в крайна сметка се вредихме. При това без да се налага да чакаме. Ура. Най-после успях да се боядисам... 5 месеца по-късно. До сега Маичка беше присъствала на 2 наши постригвания, така че не й беше първият път. Но пък за първи път изчака цяло боядисване на мама.

Следователно...

...трябваше да я забавляваме...

...като я оставяме да се любува на красотата си в големите огледала в салона, като я оставяме да се хили на намацаната коса на мама, вдигната във въздуха, със забучен гребен в нея, като се върти на стола, подскачайки върху краката ми...

...трябваше да има и награда за търпението и усмивките...

...безплатна фризура от професионалист...

...първата.

Ииии смехЪТ на деня отива при...

... ей това изречение, част от стихотворението "Гости" на Леда Милева:

"Ежко хитро се подсмива: 

- Поизцапахме ти доста, но и ти си, Лисо проста!"

След като днес се очерта поредният слънчев ден, с Маичка излязохме на разходка сутринта. Въпреки че вече се отказахме от коша за новородени, в който бебчо изобщо не се застояваше, и новият вид на количката издържа геройски на една дълга разходка, днес май не ни беше ден. Започнахме с мащабни планове да отидем до един магазин на центъра, близо до театъра. След като някой беше напечен от слънцето, отиде на сянка и омрънка света (казано с много любов :D), че му е студено, се завъртяхме из района... поседнахме в нашата си близка градинка... някой омрънка мама и се прибрахме обратно вкъщи. 

Вкъщи пък се оказа скучно. Все пак, може ли холът да се сравнява с улиците, пълни с хора, коли и дървета, към които Маичка непрекъснато се кокори? В опит да преборим скуката започнах да чета на бебчо стихчета на Леда Милева. Първо се кокори към картинките, но, щом стигнах до ей онова изречение горе, се извъртя към мен учудена, протегна си ръчичката към устата ми и започна да се хили с глас :))) 

След това реши сама да си позяпа картинки.

За архива:

Началото на нашето книжно мишле беше положено на 21 септември 2014 г., когато заедно с татко и леля я заведохме за първи път в книжарница.

След като огледа недоверчиво Хорхе Букай, се спря на Леда Милева. 

"Пука ми на качулката" или до Златоград и обратно

Ключовата дума е "пука".

Първата дума на Маичка. Каза я във вторник сутринта. На 4 месеца без 3 дни.

Два часа по-късно потеглихме на първата ни екскурзия тримата. Затова решихме, че дълбокият замисъл е бил "пука ми, че ще пътувам".

Първият сън на Маичка в количката, която вече не е с коша за бебета

Тръгнахме с един сак, три раници, куп торби, голям пакет с памперси, една г-ца бебе Мая в коша за кола, една количка, едно кенгуру, два фотоапарата и много дъжд.

Първата запланувана спирка беше в Несебър. Дъжд, вятър, студ и случайно попадане в почивна база на МВР.

Не беше лошо... като изключим студа в стаята. И трите единични легла - едно за всички багажи, едно за татко Вили и едно за Маичка, увита в одеало и юрган и гушната от мама, свита в края. Тъкмо успяхме да пробваме новите вълнени чорапки на Мая, плетени от прамаминка.

Разбира се, в сряда времето беше слънчево. Обаче ние трябваше вече да тръгваме от Несебър към крайната цел - Златоград и Родопите. Пътят с две думи - много слънце.

Благодарение на импровизираното перде от бухали пътувахме царски с Маичка на задната седалка - сън, игра, манджа на една ръка разстояние, сън, игра... и спиране по пътя за бърза смяна на памперса в багажника :)

Около 5 часа по-късно... някъде към 15 ч. пристигнахме в Златоград. Отседнахме в Енчевите странноприемници в стария град. Препоръчвам. Този път случихме на стая, която си беше цял апартамент с диван, масичка, бюро с телевизор, гардероб с топли завивки и... ура... голямо легло с достатъчно място за шаващата Мая. Настанихме се набързо и се уговорихме с нашия отзивчив гид в лицето на Юлето да ни разходи. Докато успеем да се открием... разходихме кенгуруто.

Час по-късно - едно Майче без кенгуру, гушнато в татко Вили, едно усмихнато Юле, едно Плами, една механа насред Златоград, която се запозна отблизо с гласовите данни на г-ца бебе Мая, и по една порция пататник и родопски клин, които бяха хапнати в движение. За вечеря се изхитрихме и, докато се опитвах да приспя Мая, Вили донесе в стаята манджи от механата към странноприемницата. В крайна сметка, бебето се оказа най-хитро и с усмивка си извоюва място на дивана до нас. 

В четвъртък имахме цял ден за разходки. Започнахме с вкусни топли пържени филийки в стаята (след като ни се разнесе славата на смелчаците, дошли чак от Варна с маааааалко бебе, нямаше проблем храната да се озове от механата в стаята). След няколко опита за тръгване, които завършваха с успокоително хранене на Маичка, се измъкнахме малко преди обяд. Навън беше слънчево и топло, а Мая благоволи за първи път да се разходи напълно спокойно със своята количка. Огледахме занаятчийските работилници в стария град на смени - един гледа, докато другият забавлява Маичка. Вили въздъхна по кафето на пясък и в крайна сметка опита от съседното от машина и в картонена чашка. 

А междувременно... отряд по бързо реагиране насред стария град...

След което Мая заспа, ние се разходихме, докато се чудехме какво да хапнем за обяд, мъникът се събуди. Последва бързо хранене на Маичка в центъра (дааа, мама се превърна във фаст фууд), прекъснато от гущер, тичащ засилено право към нас... естествено, аз подскочих заедно с Мая. Последва едно ококорено и шашнато бебе заедно с един хилещ се татко Вили. Накрая взехме, че се прибрахме, без да сме си харесали манджа с надеждата да пренесем отново мехната в стаята. Тцъ! Механата не работи през деня. Да живее спасителната раница с бисквити, солети и... торбичките с краставици и ябълки. 

Финалната вечер отдохме до близкото село Старцево. За първи път г-ца бебе Мая стоя като голямо момиче на масата в механата... в своето кошче за кола... за около 10 минути. Хапване на смени, разговори на смени, разходки с татко Вили на въздух и накрая 4-годишната кака Рая ме извика с думите "Бързо тръгвай, бебето много плаче!" Усмивки в колата и бързо заспиване след това в стаята. 

В петък Мая стана на 4 месеца.

Тръгнахме с дъжд и се прибрахме с дъжд. 

Затворено за интересни събития и истории

Имах мъничка идея тази сутрин да отида до работа и да видя откриването на новата учебна година. Плюс Маичка. Плюс кенгуру.

Забравихме снощи кенгуруто в колата. Минус кенгуру.

Маичка си лапна пръста и заспа след сутрешното хапване. Минус Маичка.

Събитията на деня?

Г-ца бебе Мая още не е казала първата си дума. Въпреки опитите ми да я науча да казва "гугъл". Още сме на "гу". Не пълзи и не си лапа крака. Но пък е сладур, който се хили широко като ме види. И буквално на секундата започва да реве, когато ме изпусне от поглед.

По време на следобедната й дрямка, докато лежах до нея и я вардих да не се събуди, продължих книгата на Захари Карабашлиев "18% сиво". Не я бях отваряла от поне 4 месеца. Както и която и да е книга, различна от съвети за бебето. Пак ме увлече, но го няма първоначалния ентусиазъм. Даже малко ме подразни на моменти със "сцените", излезли от тъп американски екшън с грозни реплики. Но може би просто ме е обзел някакъв синдром на мамчешката цензура.

Всъщност съм много горда, че усвоих умението на Вили да сгъва вече изпозлваните памперси. Сега ги докарвам малки и компактни, така че ще побирам повече в една торба. Боже... поне не съм подхванала темата за пълните памперси :)

Все повече ми харесва идеята за къща с двор насред нищото. Маичка да спи навън по цял ден (не, че го вярвам), докато аз убивам скуката като прекопавам краставиците и морковите или каквото там им се прави.

Огледалце, огледалце на стената, коя е най-рошава на земята?

От 3 месеца бях постоянно с вързана коса. Сред най-безценните вещи, редом до храната-хапваща-се-с-една-ръка и водата, се нареди ластикът. Опитах се да си пускам косата вечер като легна. И открих нов физичен закон:

"Ако едно тяло, наречено Пламито, си свали ластика, то друго, наречено Маичка, веднага се събужда."

Никога няма да разбера логиката.

Търпях, търпях, търпях непрекъснато вързаната си коса, докато г-ца бебе Мая не откри нова любима игра - да се протяга към челото ми и, тъкмо когато си помисля, че ще ме погали, да ме хване за косата и да дърпа ухилена. И така се оказа, че ластикът вече не е толкова важен и не ми пречи да си бъда непрекъснато рошава... със стърчащ от някъде перчем. 

Огледалце, огледалце на стената, коя е най-рошава на земята?

Аз?!

Или Маичка?!

Отговорът е Маичка, защото нейната буйна коса продължава да расте нагоре. 

А аз най-после се постригах. И сега съм по-малко рошава с минимум една педя. 

Задължително ли е "бебешкото говорене"... от родителска страна?

Може да не съм виден поет, но свикнах да говоря в рими. Ежедневната ми комуникация вече включва изрази като "копче копче вкусно бобче, топче топче солетено снопче" или "сладко мече с готино елече"... нямат кой знае колко дълбок смисъл, но моят основен събеседник се залива от смях.

Сега се опитвам да се отуча от нещо друго, което някак дойде естествено - може би в резултат на бременността? Започнах да говоря нелепи неща в множествено число, като "ние се наспахме", "хапнахме", "почнахме да си лапаме пръстчето" и т.н. Проявата на солидарност може би е симпатична, стига да не се стигне до "напълнихме памперса"... например.

Обаче не мога да се пречупя да казвам разни умалителни като "пампи" и "биба". Настръхвам все едно някой дращи с нокът по дъска. И сега - да се боря ли със себе си или да хвърля Маичка в дълбокото с дългите думи?

Поредният ни (словесен) двубой

Хаванчето за 3 лв. издържа теста "ореховки"

Днес г-ца бебе Мая става на 3 месеца. По този повод бях решила да направя за първи път ореховки.

Очевидно Маичка вече е голяма. За първата й месечинка се спрях на значително по-бързо кулинарно приключение - импровизирана торта от натрошени бисквити, поляти с крем от кисело мляко, пудра захар, малко какао, ванилия и кокосови стърготини... и за финал покрита с парченца праскова. Всичко това в хладилника поне за 2-3 часа. И тази лесна (но пък свежа) тортичка се прави цял следобед с един куп прекъсвания за успокояване и приспиване на бебчо.

Днес обаче успяхме задружно да направим ореховки - аз "готвих", докато Маичка спинка :)

Подготовката започна от сутринта по време на самостоятелните занимания на Мая (съсредоточено мятане на ръце и крака) след първото й хапване за деня. Тогава реших да тествам любимото си дървено хаванче, което видях в един китайски магазин през април и харесах от пръв поглед. Потроших в него около 30 ореха. Оцеля. (Сериозно - нямам идея по какъв друг безопасен начин да чупя орехи).

След второто хапване за деня на Маичка изчистих орехите от черупките и накиснах 6 нарязани ситно фурми в 3 с.л. вода.

После дойде време за "традиционната" ни следобедна игра, която обикновено е: мама се прави на идиот, а Маичка се залива от смях. После Мая се изморява и започва да плаче, а мама я приспива. Тогава дойде ред и за същинската част.

Започна се със счукването на ядки... което пък ми позволи да си тествам другата много любима новопридобивка - мелачката за орехи. Естествено - тя е жълта :)

Към счуканите ядки се добавят фурмите, ванилия, 1 с.л. сусамов тахан, 1/2 ч.л. бакпулвер и щипка сол. Всичко се омесва в лепкаво тесто... и щеше да е добре това да стане, след като си сваля халката... и с мокри пръсти се оформят мънички топчета. Редят се в тавичка, покрита с хартия за печене, и се пекат в предварително загрята фурна на 150 градуса.

След около 10-15 минути започват да миришат апетитно и са готови.

Ето и оригиналния източник на рецептата - сайтът Дама Пика.

(А Маичка продължава да спи.)