пожелавам си...

през 2014 г. да започна отново да пиша

и да снимам със стария си фотоапарат, който остана забравен от месеци

Мисия "На обяд в обедната почивка"

Знам, че да се яде не е модерно. Особено, ако си от женски пол, с руса коса и сини очи. Обаче... може би, защото нямам неприлично дълги крака... се случва да огладнявам. От време на време... и така всеки ден.

Сутрин задължително закусвам вкъщи. Още по-задължително хапвам вечер. Традицията повелява да ям и на обяд.

Но...

... обедната ми почивка е 30 мин. Понеже съм почитател на топлия, да речем току що сготвен обяд, в последните месеци предпочитани бяха най-близките 2 заведения до работа. Само на 2-3 минути път, с разнообразно обедно меню... и примамливи ръжени пърленки със сусам. Разбира се, 30 мин. никога не стигат. Особено, ако се стараеш да ядеш бавно и спокойно. Което всъщност би трябвало да е идеята на етикета "обедна почивка". (Представяте ли си едно стадо животинки, които се движат... хапват... мърдат опашки, ушички и т.н. по график.)

Обаче...

... от тази седмица категорично бойкотирам двете заведения на 2-3 минути път от работа. Става въпрос за Рандеву (както и да се пише) и West Site. Вече повече от месец тези места за хапване си прибраха масите и столовете, изнесени отвън. С тях вкараха под покрива и пушачите... със запалените им цигари. Първо се успкоявахме, че уж има обособена "зона за непушачи" и работеща вентилация. Дрън-дрън. След всяко прибиране усещах, че цялата съм се омирисала.

От миналата седмица пушачите явно се увеличиха и без проблем си пушеха и на съседната маса. Отговорът им: "Ама персоналът ни разреши..."

Гледката вчера категорично ме убеди да не стъпвам в тези 2 заведения повече. Не само, че видимо беше доста задимено. На една маса, точно до входната врата, бяха седнали 4 млади жени, които си пушеха кротко над 4 колички с бебета. Съжалявам, че точно тогава не си носех апарата, за да ги снимам и изтипосам навсякъде.

Засега...

... си намерих друго обедно заведение. По-далеч е и, естествено, онези абсурдни 30 мин. вече съвсем не стигат. Засега никой не пуши вътре, над пилешката си супа. Ако персоналът и там се издъни, се отказвам от идеята за топла, сготвена храна. И ще си нося студена, сготвена храна от вкъщи.

Снимката е от лятото. Тук мадамата, която между другото беше с малката си дъщеря, не нарушава правилата, защото си пуши навън. Просто ме ядоса, защото димът й идваше точно към моята маса :)

Историята за Касиерката от опашката за ток

Случи се днес.

В ден, когато през главата ми минаха за пореден път разни мисли за хода на събитията, нещата, които се случват, решенията, които вземам, смелостта (а и дисциплината, че и организацията), които може би не ми достигат и т.н.

Та в един такъв ден...

който можеше да остане в никому ненужната история единствено с репликата:

"Познаваш ли друго момиче, което си носи леща в чантата?"

(по повод факта, че тази сутрин си пъхнах кутията с обяд - леща, в супер-марковата-ми-чанта-от-мола)

... се случи нещо интересно.

След работа се разходих с мама до пазара, за да плати сметката за ток. Разбира се, имаше опашка. В опит да бъда практична и организирана, оставих мама да чака и обиколих пазара... в търсене на пащърнак. Няма бе! Никъде няма пащърнак. А от няколко седмици си умирам за супа с картофи и пащърнак. Моля, ако някой знае къде има, веднага да сигнализира на най-близкия ми имейл/ фейсбук и т.н.!

Върнах се. Почти нещастна, без пащърнак. Редът на мама беше дошъл. Застанах до нея на касата. На фона на цялата опашка зад нас, някъде в края на работното време, неизвестната тъмнокоса касиерка на средна възраст се спря и ме погледна. После от нищото изтърси "красиво създание".

И се замислих за точно 3 неща:

колко ли съм красива сутрин... когато например косата ми още не е чак толкова рошава (но пък понякога дрехите ми са по-намачкани... все още неизправени от носенето през деня)?

колко ли е била преуморена Касиерката от опашката за ток?

какво толкова не харесват хората в обслужването в България?

Не, няма да споря с нея. Пък. Но ще подчертая с три виртуални черти - замисляйте се какво казвате на хората. Защото те обръщат внимание, впечатляват се и помнят.

А е идейно да оправите деня на някой. Ако това помага - да речем, че е модерно.

Шивачът Янко и дребните цели

Понякога се случват някои неприятни изненади. Дори и през август. Голям праз, че си в отпуска. И тогава, някак естествено, се случва да си поставиш цел. На пръв поглед дребна. Но постепенно усещаш как й придаваш все по-голяма важност... за да си върнеш усещането за контрол.

Само една дребна цел. Като да откриеш шивач, който да скъси с 10 сантиметра роклята, която си купи преди месец и половина. Защото лятото ще си отиде, докато тя си стои в гардероба.

Едно време, докато все още се лъжех да си скъсявам дънките, редовно си ходех при няколко шивачки към Червения площад. Сега вече съм спестовна и си навивам дънките, неволно гонейки стила "рибар на сухо". Така че днес поех към друг район в града. За разнообразие.

Някъде към 15 часа. Жега. Районът на Колхозния пазар във Варна.

Шивачка номер 1 беше седнала пред отворената врата, с вдигнати крака върху масата с шевната машина. Хвърли леко премрежен поглед към мен, после към роклята и твърдо отсече:

- Няма да стане тук, търси покривна машина.
- Къде?
- Не знам, но наоколо няма.

Аз пък си имам дребна цел и упорито продължавам да гледам табелите наоколо. Ето я, само на една пресечка разстояние: "всякакви ЕКСПРЕСНИ шивашки услуги".

Следвам стрелките и се шмугвам пред един Г-образен блок. До затворена входна врата стои листче с надпис "Звънец за шивача Янко". Звъня на белия звънец. И чакам или вратата да се отвори, или самият шивач Янко да излезе... в цялата си прелест. Чакам, чакам, чакам. Изневерявайки на природата си на тотален заплес, дочувам нещо като "момичееее" в далечината. Обръщам се. От другата страна на Г-образния блок един мъж на средна възраст ми прави някакви знаци с глава. Отдалечавам се от вратата и заставам под терасите. И чак тогава се светвам да погледна нагоре. Ето го и самият шивач Янко. От втория етаж ме гледа с подозрително сънлив поглед.

- Какво искаш?
- Имам една рокля за скъсяване...
- А?
- Рокля!
(Ей, 5-ят етаж, чухте ли ясно?)
- Ааа, тук е само за панталони.

Да ти имам и дискриминацията!

Светофар и пресечка по-нататък се натъкнах на шивачка 3. Шие си жената и хич не й пука, че е август.

- Имам една рокля за скъсяване...
- Я да видим. Ау! Тя е само за покривна машина.

26 години веднъж не чух за такова чудо. Днес всеки само за това ми говори.

- Знаете ли къде има?
- Точно в уличката зад мен.

Най-после.

И шивачки номер 4 и 5 ми поеха роклята.

Целта е постигната... Стига само в късния следобед утре да се сетя точно къде бяха. За да си прибера роклята.

Червеят-Атлет

Ако някой ви каже, че да работите през юли си е абсолютна излъгация, не му вярвайте. Защото през това мързеливо време се случват ей такива неща...

Четвъртък. Следобяд. Седя си на бюрото и гледам зомбирано в монитора. По някое време периферното ми зрение улавя нетипично движение. Оказва се, че до бюрото ми се е добрал малък бял червей от породата "аха-да-те-изям-заедно-с-черешата". Симпатяга от където и да го погледнеш.

Понеже аз животни не убивам, освен ако не са кацнали по мен комари... го пуснах "на свобода" на перваза на прозореца. С идеята, че ще схване намека и ще си намери друга пътека, до някое друго бюро.

Петък. Отново следобяд. Седя си на бюрото и гледам зомбирано в монитора. По някое време периферното ми зрение улавя познато движение.

 

Близо 24 часа по-късно червеят се завърна. Същият симпатяга, какъвто го помня от предния ден. Този път му организирах по-интересна екскурзия и го изпратих до една по-далечна просторна саксия на голяма палма. Мисля, че до понеделник ще е успял да допълзи обратно до бюрото ми.   

Уточнение: В сезона на плодовете на работното място съществува теоретична вероятност към мен да пълзят различни червеи. Все пак, предпочитам да си мисля, че говорим за един същ... червей-атлет, който ми е хвърлил око.  

Ухилена като тиква... днес.

На света се появи още един магистър.

И той е доволен, че най-после се свърши и... горд, че успя да напише нещо любопитно и интригуващо (в следработно време). Изцяло практически насочена магистърска теза, посветена на въпроса "как се печелят пари от култура".

Във вторник мина защитата. Не много бързо, но успешно. От сряда до края на седмицата съм се посветила на активна почивка.

Днес обаче тотално се отдадох на удоволствия. Обяд с мама във вече любимия ми руски ресторант (където сметката пристига в матрьошка). Който не е бил, да се обажда да го водя.

А след обяда навън най-после се заоблачи и леко захладня. Кеф. И ей така, без да търся, открих перфектната рокля. Тя е цветна, тя е дълга (не, аз не съм ниска)... и май леко ще се скъсява. Но най-важното, голямото търсене на рокли мина и замина преди седмица... или две? Разбира се, взех я. Без да правя опит да се пазаря, намалиха цената. Странен ден.

След това тръгнах към второто място (след морето), където мога да стоя с часове и да достигна до нещо близко до състоянието на нирвана. Библиотеката. Купища книги, които можеш безплатно да си прибереш вкъщи. Кеф на квадрат. Ей сега вече мога най-после да си чета само и единствено за удоволствие. Докато оглеждах рафтовете, се усетих, че от месеци (всъщност от март) не съм идвала да си избирам книга. Бях точно като онази класическа картинка - дете в магазин за бонбони. Ухилено като тиква с широко ококорени очи.

Тръгнах си с "De Profundis" на Оскар Уайлд и "Париж, моят Париж" на Димо Райков.

И, за да бъде денят наистина перфектен, заваля. Точно като се прибрах... с най-вкусната поничка с шоколад, която от седмици дебна да улуча в близката пекарна. Омазах се до уши с шоколад. И, на всичкото отгоре е петък ;)

Пък моето училище го няма вече, а роклите по магазините са грозни!

Вчера бях за малко в сградата на моето си училище... училището в квартала. Което вече не си е моето училище. Вече е езикова гимназия... елитна. Пфу. Всъщност "вече" е от няколко години, но сега съм в настроение да мрънкам за това. Мрън.

Интересно е как мястото си е същото, но... всъщност нищо не е същото.

Втората страшно "актуална" новина е, че да си търсиш рокля е изпитание... почти толкова голямо, колкото да търсиш обувки. Почти всички са грозни. Останалите са страшно грозни. Харесах си една. В един просторен магазин, някъде по централната улица... 1080 лв. Всъщност не беше никак хубава :) Накрая си взех друга. Типично - в магазина беше разкошна, вкъщи... ъъъ.

Пък моето училище го няма вече...

а роклите по магазините са грозни!

Раздяла

Няма лесен начин да се случи. Особено след близо 8 години.

Колкото и солети и Bob Marley да си вземеш... все същото.

Тъжно е.

Но продължавам да вярвам, че, когато обичаш някого наистина много, си длъжен да бъдеш откровен. И да се надяваш, че един ден Той отново ще може да те допусне в живота си. Защото е най-близкият ти човек. И си му благодарен не само за всички милион прекрасни моменти и още по-милион шантави снимки,

но и за възможността да се разделите с още по-по-милион разговори и времето, в което да си наваксате нещата от онази тъпа графа "ще направим някой ден"... като "ще отидем на сладкарница".

Тъжно е.

Но няма да е винаги така.

Сигурно някой ден пак ще мога да си гледам спокойно всички снимки. Дори и тази, една от последните.

Рошаво ми е

На (да речем) половин метър от дясната ми ръка, зад една стъклена вратичка, съм си сложила Блага Димитрова и "Пътуване към себе си". Взех си я от голямата библиотека в "старото" вкъщи преди 2 седмици. Мислех, че вече ще съм я прочела. Не съм я почнала.

Обаче всеки ден ми се набива в очите. Пътуване към себе си. И, колкото и банално да звучи, дори и вече да е клиширано, виждам, че и аз съм поела на някаква такава екскурзия. Към мен си.

И, ако трябва да определя разходката до момента само с ЕДНА ДУМА...

... то тя определено ще бъде...

РОШАВА.

Въпреки че в някакъв речник към дефинициите попада и "Рошави мустаци"??? днес не говоря за това.

"Рошав", т.е. и "който е разбъркан".

Искам да се подредя.

Внимание! Нагла баба в Каварна!

Бабата в Каварна е от този нахален тип хора, които ще седнат на съседната маса. След като ти вече си се разположил.

Ще запалят цигара. След като сервитьорката ти е донесла гореща порция спагети със спанак.

Ще продължат да си пушат. И след като техният миризлив дим започне да измества ароматното пушече на спанака.

И хич няма да им пука, че ги гледаш с най-лошия си поглед. Нито, че... хм, пушенето не беше ли забранено?

Рекорд във Варна

Градусите скочиха до 30, затова тръгнахме на север. Едно лудо куче не спря да си играе с топка, а аз щях да заспя на плажа. Цветен ден на най-красивия залив на света. И първата слънчева баня е факт.

Вчера ме затормози един екзистенциално-битов въпрос:

Чехлите могат ли да се перат в пералнята?

Оказа се, че могат.

След него се появи друг:

А чехлите могат ли да се закачат с щипки, за да изсъхнат?

Оказа се, че поне аз не мога.

Все пак изсъхнаха бързо на слънце.

Обожавам просторната тераса. И гледката към летящите съседи.

Продавачката на цветя

Забелязахте ли, че вече мирише на трева, птичките пеят, а всяка вечер към 17-18 ч. ти се приисква да се прибереш вкъщи още по-късно... и още малко по-късно?

А забелязахте ли, че по улиците излязоха възрастни жени, които продават цветята от градините си?

Обаче забелязахте ли още по-важното - възрастната жена с червените лалета пред първото варненско Пикадили?

Днес я видях. За първи път. Тъкмо бях тръгнала нагоре по стълбите към Пикадили, обърнах се назад за момент и видях как едва подава напред към минаващите един букет с 3 вида цветя. Аз съм скарана с цветята и, честно казано, изобщо и не забелязах какви са. Обаче жената имаше толкова хубаво излъчване... всъщност думата е по-скоро красиво. И се върнах. И си взех цветята. Които са разкошни, между другото.

Когато си вземете лалета от жената пред Пикадили-то, забележете още нещо - какво ще ви каже. Мен ме изпрати с пожеланието да бъда обичана. И ей така си ми направи петъчната вечер пролетна :)

СпиращоТо Човече

Преди 2 седмици готвих.

Това обаче не е кулминацията на историята.

Докато готвих, прозорците се замъглиха. И естествено трябваше да си нарисувам нещо. Така се появи ЧовечеТо. Сладур и половина.

И това обаче не е кулминацията на историята.

Всеки път щом готвя и замъглявам прозорците, ЧовечеТо се появява. Винаги ухилено, без да му пука какво има в тенджерата.

И понеже е сладур и половина... и понеже е ухилен... и понеже (а може би най-вече) си има щръкнала коса и големи уши... нямам намерение скоро да мия прозорци. И без това си вали стабилно всеки ден ;)

Първата поща!

Днес беше странен ден. В различни посоки. С различен привкус.

Днес почти свърши. 

По неочакван начин.

Докато преобръщах за може би 3-ти път чантата си в търсене на ключове... и вадех за 2-ри път грешните... я видях...

... първата картичка, която пристига на новия адрес... подпряна върху общата пощенска кутия. Едно от най-сладките усещания на света. Трябва да си сложа собствена пощенска кутия... за много писма.

Подправки

В момента имам 15 вида подправки в кухнята.

Сещам се за поне още 7, които трябва да взема.

22 уникални вкуса, които могат да се комбинират по... колко начина? И да внесат разнообразие. И то само в кухнята.

Колко е глупаво дните да минават еднакво.

Честито, утре е понеделник :)

тестЪт "бирена бутилка"

случвало ли ви се е да си кажете

"ако успея да направя ей това безсмилено нещо, значи мога всичко"?

правила съм го точно два пъти

1-ят път... преди около 10 години

неделя, към обяд. реших, че, ако успея да сгъна капачката от бирената бутилка (Шуменско, разбира се) точно в средата, ще си науча урока по физика блестящо. сгънах капачката. физиката си остана на опашката.

2-я път... преди 3 дена

събота, вечерта. купих си бутилка, без да ми хрумне, че нямам отварачка. реших, че, ако успея да отворя бутилката с вилица, мога всичко.

запознайте се с човека, който явно може всичко... освен да измъкне капачката, която хвръкна някъде зад пералнята :)

трябваше да бъде тестЪт "бирена бутилка", обаче преди малко видях, че нещото в събота не било бира, а сок с алкохол. пак важи.

Чайки, гълъби и нов ритъм

Втората вечер, когато трябваше да остана сама в новото жилище... и все още си припомнях (съвсем случайно) някои психарски филмови моменти...

някъде след 23 ч. влязох в банята и изведнъж започна да се чува тихо детско гласче, което постепенно стана все по-силно и силно... и изведнъж се присъедини още едно към него... аха да стане психарско... се усетих, че детските гласчета, които се чуваха от горе, явно са някакви птици.

Та имаме птици наоколо. Гълъби, чайки и врабчета, които редовно кацат на прозореца към кухнята. Приятно е да усетиш някой наоколо, след като засега не съм засякла почти никакви съседи (не мога да видя никой дори и на прозорците от съседните блокове :).

Оказа се, че новото жилище идва и с нов ритъм. Вече не се сещам за телевизора. Започнах да слушам повече музика и да чета. След като ми направиха забележка, че сме прекарали ТВ заради мен, се чувствам гузно и понякога си пускам VH1. Но най-доволна съм от днес. Кога друг път ми се е случвало да стана в 6 и половина, да се изкъпя, да пусна пералнята, да изчистя, да простра, закуся и обновя блога преди 10?

И кога друг път съм казвала, че чистенето подобрява настроението? За да бъде всичко напълно идеално, мисля, че на третото пране най-после улучих точната програма на пералнята :) А от вчера холът си има нови точки, които ми позволяват широко поле на действие, когато избирам цвета на кошчето за боклук

"... а аз пък те наричам рошава ленивка"

Тази сутрин писах в скайп "мързелива неделя"... всъщност вероятно още си стои. Трябваше да бъде такава, след като станах чак в 9 и...

Докато си хапвах традиционната сутрешна ябълка, забелязах, че навън има неприятно силен вятър. Неприятно заради факта, че вчера разгадах и пуснах пералнята. (Какво е прах за предпране?) А тази сутрин на терасата се размятаха разни ръкави и чорапи. Стори ми се въпрос на време да се наложи да ги издирвам по покрива на отсрещната сграда. След като събрах прането и си получих дневната доза варненски леден вятър, се отрезвих и прекъснах мързеливата неделя.

И стигаме до основната част:

"... а аз пък те наричам рошава ленивка" е начинът Пабло Неруда да каже "обичам те". А това пък беше моят начин да кажа, че най-после започнах да чета подаръка за рождения ми ден - "Сто сонета за любовта". След всяка по-дълга пауза, в която не чета нищо, настъпва този момент. Обожавам го. Свежа съм, сетивата ми са изострени, затова се вдъхновявам и въодушевявам на квадрат.

Както е тръгнало, Пабло Неруда е на път да седне до Габриел Гарсия Маркес точно на първия ред, измежду фаворитите ми.

Сто сонети за любовта, в които има море и силни попадения, които са минали и заминали покрай клишираната романтика.

"Ти, моя грозничка, ти, кестен мой разрошен,
красавице, ти като вятъра си хубава!
Устата ти огромна е - би стигнала за две,
и свежи са целувките ти като диня."

Вдъхнових се. Тази вечер ще си стоя рошава.

Набирам доброволци да стоят с мен вкъщи и да ме вардят да не се разсейвам, а да пиша дипломна работа. 

И сериозно - наистина ли има такава измишльотина като прах за предпране? И каква е разликата с праха за... пране? И има ли прах за следпране?

В началото бяха софийските общежития

Хората много мило и загрижено ме питаха през седмицата как се чувствам в новото жилище, дали съм свикнала, дали всичко е ОК и т.н.

Свикнах и всичко е ОК.

Не ми трябваше много време, след като минах през "школовката" на софийските общежития.

Не, нямам никакви проблеми със свикването... след падащата мазилка, слуховете за мишки/ плъхове, шарещите хлебарки навсякъде (и храната, увита в найлонова торбичка... в торбичка... в торбичка).

След 6 сменени квартири, които постепенно ставаха все по-добри, 7-та е напълно ОК.

Ще се местим

Вече имаме квартира. Толкова е официално, че имаме ключове и нови ключодържатели (подарък от кака още преди... 3... 4 години? които мирно дочакаха приложението си).

Ще се местим. Толкова е официално, че тази вечер отидохме до Lidl с дълъг списък. За първи път напълнихме количка не с вафли и солети, а с неща като оцет, препарат за миене на мивки и прах за пране. Легендарната сметка (която остава в архивите) е дълга точно 46 см :)

Аз съм против житейскаТА ситуация...

... да ти се разпаднат обувките, докато си навън.

2 пъти по-против съм да ми се случва 2 пъти за една зима. А дори не беше тежка зима.

Първият път "късметът" ме сполетя, докато си стоях на работа. В един момент на пода се появиха странни черни парчета. В следващия усетих странно течение. В по-следващия видях, че едната ми подметка се разпада на парчета. Това беше краят им. Мир на изкуствената им кожа.

Вторият беше тази вечер. За щастие само на едно кръстовище разстояние на вкъщи. Разбира се, пак имаше (вече не чак толкова странно) течение, опит за спъване и... това беше краят им.

(И да исках по-арт кадър нямаше да мога да направя.)

Общото между двата случая - стари обувки в черно.

Извод от ситуацията - време е за нови не-черни обувки, за по-сигурно в синьо или жълто.

Добрата новина на деня - рожденият ми ден още витае наоколо. Днес получих още 2 подаръка - нещо в синьо и нещо книжно. Досега рождените дни се проточваха цял февруари. От тази година явно започва нова традиция - цял февруари и март.

И вече си имам Пабло Неруда, заедно със 100-те нови начина да кажеш "обичам те"! Да не кажете, че не съм романтична.

История за един син мезонет от кв. Бриз

Небрежното гледане на обяви за жилища под наем през декември беше толкова обнадеждаващо. Все едни лъскави, нови апартаменти, с гледка към морето и печка последен модел, само за 250 - максимум 300 лв. Тогава обаче всичко беше несериозно.

Към средата на януари ситуацията мина една крачка по-близо до сериозното търсене. Тогава една агенция ни светна, че евтините луксозни апартаменти в кв. Бриз си имат уловка - дават се само за месец, максимум два. Така спряхме да им обръщаме внимание. Игнорирахме включително и този мезонет в синьо, който се появи в обявите още през декември.

Очевидно, снимката не е моя. Надявам се, че виждате ясно и коя е агенцията. Prorent. Аз лично планирам да я избягвам.

От средата на февруари по сайтовете се въртят едни и същи обяви. За сумата, която ни се струваше достатъчно добра през декември, вече не се намира почти нищо прилично. След като може би за 40-и път видях синия мезонет от кв. Бриз, се зачетох в описанието от агенция Prorent. Оказа се, че се отдава дългосрочно. Напълно обзаведен. За 300 лв. Обадих се миналата неделя. Брокерът веднага реагира "О, тъкмо го взеха, още нямах време да го махна от сайта". Ок. Но той продължи "Мога да Ви предложа други апартаменти. Кога Ви е удобно да отидем на огледи?" Познато. Отказах. Вече си имаме една агенция, която търси (и май вдигна ръце от нас).

В понеделник си купих седмичното "Варненски имоти". На 10-а страница се предлагаше синият мезонет от кв. Бриз.

Ок. След като тъкмо го взеха неделя следобяд, е логично информацията във "Варненски имоти" да не е обновена. Но мислите ли, че е логично имотът все още да се предлага на сайта на същите Prorent, седмица по-късно?

Те да се променят или Ние да се променим?

Преди малко пред блока мина вече прословутата варненска тълпа от протестиращи. Наистина впечатляваща гледка - толкова много хора със знамена на едно място.

Дали защото наближава пролет, но изгубих нишката на протестите. Още ли се сърдим на "токаджиите", още ли искаме да сваляме кмета, в крайна сметка "за" или "против" Бойко сме и Станишев ли се оказа в основата на световната конспирация?

3-и март е и не съм на протест. Сутринта гледах американски филм, а след малко ще ям ориз с леща по "индийски модел". Обаче аз празнувам 3-и март.

Чудя се дали на протеста има граждани, които не си плащат данъците, не спират на пешеходни пътеки, шофират, докато едната им ръка държи телефона, пресичат на червено, работят ежедневно с хора на принципа "днес съм в такова настроение, ще ме търпиш"...

Обаче тези хора веят знамена и са излезли против "тях". Защото "те" нарушават правилата, а другото не се брои.

Честит 3 март. Заслужаваме да го отпразнуваме, както ни харесва.

 

"Преживяването О...

...бувки... високи обувки... наистина високи обувки"

Една публикация, посветена на "кифленското" в мен

От месец и половина имам най-безумно високите обувки, които съм обувала извън магазин за обувки. Те са черни, те са прекрасни, те са маркови (до толкова, че чух реклама по радиото), те разбира се бяха на разпродажба, но най-важното...

те са на токчета... а токчетата се извисяват на 9... почти 10 см.

От месец и половина тези обувки са виждали свят точно 4 пъти.

При първото обуване предвидливо излязох 15 минути по-рано от обичайното, за да си дам преднина. Преживяването беше прекалено разсейващо - от една страна виждаш света от нов ъгъл, от 9, почти 10 см. по-високо. От друга, се опитваш да медитираш с мантрата "аз съм стабилна, аз съм стабилна, аз съм стабилна". И за първи път си даваш сметка, че по улиците наистина има дупки.

При второто обуване се случи нещо неочаквано. В 8:30 сутринта, докато аз естествено си вървях в полузаспало състояние, моите нови обувки привличаха мъжко внимание. Винаги съм подозирала, че и те разбират от мода.

При третото обуване... хм, всъщност не стана нищо интересно.

Днес обаче им беше най-официалното освещаване, след като вървях 2 часа... плюс още 10-15 минути на обяд.

И сега се чудя нещо - защо твърдят, че истинските жени били на високи токчета, след като с тях се чувствам като спъната кобила, която сякаш прави една крачка напред и две назад?

Обаче, въпреки че в момента не си усещам краката, продължавам да обожавам обувките си.



Интересен факт: в последните 7 години живях със спомена, че на абитуриентския си бал съм била с най-безумно високите обувки. Ей сега ги премерих - нищо и никакви си 8 см. Ужасно красиви обувки, с които обаче е невъзможно да се върви.

Време за интелектуална минутка:

Минавам на Пабло-Неруда-вълна. Днес започнах с автобиографията му "Изповядвам, че живях". Сега издирвам и "Сто сонета за любовта".

Преживяването "понеделник сутрин"... безценно

Ставаш половин час по-късно от необходимото. Докато се опитваш да си нацелиш крака в чорапа, главата ти още се опитва да се адаптира към Земята, след като цяла нощ е летяла из Космоса в някакъв абсурден сън. Така става като глътнеш аналгин преди сън. (Долу грипа!)

Кракът е в чорапа. Денят може вече да започне. (С една закуска по-малко.)

Всичко си тече типично понеделнишко. Спи ти се.

Докато не ти звънва телефонът. Обажда се някой си Мохамед от Лондон. Получава се забавен разговор, в който ти се струва, че се надпреварвате кой е по-по-най-смешен с английския. След около 5 минути успяваш да схванеш от къде и защо се обажда. Мил човек, който се чувствал... добре... като за понеделник. Та Мохамед от Лондон е толкова любезен и отзивчив, че изпълнява молбата ми от петък и е готов да ми изпрати на имейл безплатно статия от (тузарско) английско списание, иначе с платен достъп.

Всичко е ок. Аз съм велика. Светът е в краката ми. Вече не ми се спи. И все така в тоя дух. Кой каза, че е понеделник?!

До момента, в който Мохамед от Лондон ми поиска да му продиктувам имейл. И се усетих, че в понеделнишката ми глава няма абсолютно никакво място за "кльомба" и "тире" на английски. Кой каза, че съм велика? Светът е в краката на гугъл преводача. 

За датите с любов

 Мина и този 14-и февруари. Общо взето мина предказуемо - цял ден хората се застраховаха, като казваха (без някой да ги пита) "О, аз празнувам само Трифон Зарезан!", по улиците засрамено бързаха момчета с плюшени играчки, мъжете носеха цветя... Забавно като всяка година. Хем ни се иска, хем ни е срам. Защото е много страшно да пренебрегнем виното и зарязания Трифон. За да си кажем, че ще бъде ден за любов. Не дай си боже, някой да не помисли, че през останалото време не се обичаме.

А всъщност е готино като идея - ден, в който да бъдем нетипични, леко екцентрични и доста по-дръзки.

Разбира се, че няма нужда да е точно на 14-и февруари. Ако вчера сте се отплеснали да гледате някой турски сериал или сте заспали пред Шоуто на Слави, имате още 10 месеца да се отчетете.

Та, ако някой още не е разбрал, аз не празнувам Трифон Зарезан. Защото предпочитам бира. А и това е един от редките моменти през годината, когато може да ми мине номерът да гледаме тайландски романтичен филм с елементи на азиатска кулинария.

На 26

Пожелавам си да пиша повече.

Досадна? И какво, след като е моята седмица?!

Най-хубавото на рождения ден е, че можеш да си окупираш колкото време искаш.

Тази година започвам със седмица, но вероятно ще отиде целият февруари.

Та моята седмица започна. Разбира се, в отпуска съм. И досаждам на всички посоки с:

"Моята седмица!"

Заминахме към Стара Загора. Изтеглих не-знам-си-колко филми, с предварителното обезпокояващо заявление, че ще бъдат романтични. Отидохме на планина и покрай печката с дърва гледахме... Одри Хепбърн, Рапунцел, Рататуй, Чарли Шийн на млади години и немска психария в Африка. Мисля, че не бях чак пък толкова лоша.

И откритието на седмицата:

Февруари не е най-доброто време да отскочиш до Шипка... особено, когато не си подготвен с топли обувки.

Като изключим студения вятър и преспите от втвърден сняг с неясна дълбочина, не беше никак лошо.

Бойко Борисов в библиотека?

И не коя да е, ами нашата.

След като сутринта дойде новината, че ще идва утре, стой и гледай как се работи... като за последно. Бюрото ми се отрупа и, колкото и да обичам книги, признавам, че в един момент ми писна от тях :)

Хубаво ще е всеки ден да се чуват такива новини, че всичко да си идва на мястото.

Да видим какво ще ни отреже, г-н Борисов. Ако изобщо дойде.

На тръгване слухът беше, че ще се появи по някое време другата седмица...

И агенциите за недвижими имоти трябва да се изхранват, нали?

Нищо, че пълнят сайтовете си с изрази като едностайни мезонети, тавански помещения на партера, обзаведени необзаведени жилища, апартаменти в центъра на Варна... които се намират в КК Златни пясъци и т.н.

Нищо, че оставят на сайтовете си опции за онлайн обратна връзка и после не изпращат никакъв отговор.

Нищо, че на сайтовете им се вижда това:
(*това е подбрано от първите 3 страници с обяви, при това само на една агенция)

38 кв.м, 3-ти ет., Чудестна и уютна квартира в близост до гимназийте.

добре почистен и слънчев апартамент, подходящ за двоика или сам човек!

слънчев и свеж апартамент на комуникативно и спокоино място

Предлагаме на вашето внимание 2-стаен апартамент в района на Техническич уневерситет

Предлагаме на ващето внимание ,напълно обзаведен апартамент

Предлагаме на вашато внимание,двустаен обзаведен апартамент в района на колхозниа пазар

Наптлно обзаведен и освежен апартамент.Апатаментът се намира в непосредстена билзост
  
предлага ме на вашето внимание апартаментв идеалниа център на морската столица.Имотът располага с всички ел.уреди и е напълно функционален.

Имам сблъсък на ценности. Ако агенция, която демонстрира неграмотност, намери идеалното жилище, дали да се възползвам и да я поощря с комисионна?

Казусът "звездичка"

Сагата с договорите за авторските права продължава. И става все по-абсурдна. Разбира се.

Последната находка са 2 липсващи звездички в договорите, в следствие на което се появява недоразумението, че трябва да плащаме двойно повече.

Да видим сега дали ще настояваме за нови договори по пощата... за трети път.

И като говорим за звезди, тази вечер си посветихме на Guess Who's Coming To Dinner. Обожавам филмите от 60-те.

(Това е един от редките случаи, в които снимката не е моя (или свалена от моя фотоапарат). Но пък ококореният кадър е свалян на моя лаптоп, така че си запзвам правата.)

Когато нещо ще се случи

Преди 3 часа започнах да пиша нещо съвсем различно. За работа, за планирането на годишните отпуски, за последната седмица на 25 години... Всъщност беше тъпо.

Прекъснах, защото булгурът (с чесън, гъби и кисели краставички) за лозовите ми сърмички щеше да загори. После започнах да навивам един-милион-без-няколко-сърмички... отидоха да се пекат, а ние гледахме Алвин и катеричоците... втора част. Преди малко се уверихме колко ме бива да правя сърмички... или просто си беше късметът на начинаещия... и се върнах към блога.

В края на тъпия текст се бяха появили 2 нови думи. Изтрих всичко.

Защото се сетих всъщност за какво ми се пише.

Нещо ще се случи. Усещам го. Както всяка година преди рождения ми ден. Може би ще бъде нов (втори) дом, а може и нещо друго. Но нещо е на път да се случи. И е далеч по-вълнуващо от работата, планирането на годишната отпуска и последната седмица на 25.

(А днес, някъде към 12:15, на ул. "Селиолу" във Варна замириса на пролет.)

И ритникЪТ на Деня отиде при...

... колата на идиота, който реши да спре пред стълбите на входа. При това, явно под внимателно обмислен и изчислен ъгъл, така че да го делят няколко сантиметра от съседната кола.

Ако не ме беше заболял пръстът на крака, щях да ритна и втората, която пък беше спряла на няколко сантиметра от третата... така че и при най-добро желание да не може да мине същество с нормални човешки размери.

В крайна сметка, газихме в калната градинка отстрани, за да стигнем до входа.

Повече от час по-късно - колите си стоят така. Защото не е модерно да се помисли за майките с колички или хората, които се придвижват по-трудно, нали?

Късметът на начинаещия

Помните ли как ви се похвалих с първите си получени договори за авторски права (цък)?

Вече мина повече от месец и междувременно нещата тромаво и упорито решиха да се закучват. След като ги изчетох и открих, че имаме съвсем наближаващ краен срок, минаха през официален преводач и аха да стигнат до юрист, открихме грешка. Още на първата страница. След впечатляващо бърза реакция от страна на издателството в Ню Йорк (само след час), вече разполагах с коригирана версия на заветната първа страница. Бях на едно принтиране разстояние от окончателния вариант на документите за подпис.

Едно принтиране разстояние...

... което, разбира се, реши да се закучи. Защото купищата ни 80-грамова хартия А4 не съвпадна с тяхната 100-и-не-знам-си-колко-грамова хартия със стандартните за тях размери 8 1/2 х 11 инча. След известно обикаляне по хора и етажи... обмисляне на план за следработно отскачане до Office 1, хартията се намери. Страницата прилежно се отряза с незабележимо тъпа ножица до заветния формат US Letter. Дори се принтира. Бях на едно заменяне разстояние от окончателния вариант на документите за подпис.

Едно разменяне разстояние...

... което, съвсем естествено, се закучи. Защото се оказа, че и другите страници драстично се разминават. Един следобяд e-mail-и, за да се установи, че издателството (кой знае как) тотално е объркало единия договор. И сега ще чакам да пристигне нов по пощата.

Слава богу, че хората там си проверяват нон стоп e-mail-ите :D

Празниците минаха и...

... се сетих какви геройски обещания си отправях (супер тържествено наум) средата на декември:

през новата година ЩЕ се отбия при личната лекарка (при която последно ходих за извинителни бележки за училище в 12-и клас...) да я разпитам за онези "задължителни" годишни профилактични прегледи;

през новата година ЩЕ си сменя безумно неикономичния тарифен план към Виваком и ще спра да плащам за 2 карти, при положение, че едната вече и не знам в кое чекмедже е завряна от 3-4 години;

през новата година ЩЕ започна да следя какви пари имам, ще спра да ги забравям по джобове и чанти и... нещо изключително революционно - ще започна да си записвам разходите... да има някаква полза от икономическото образование;

през новата година ЩЕ си намеря идеалния личен зъболекар, който няма да има бръмчащи машини и ще ме упоява още от вратата;

през новата година ЩЕ ЩЕ ЩЕ тичам в Морската... някъде между закуската/ работата и вечерята; (което ми напомня, че трябва да си купя нови маратонки)

Та празниците минаха

Обещания... к'во?!

Мислех си да си обещая през 2013 да се изнеса в някоя изгодна квартира (напр. в някой от модерните "едностайни мезонети" или "тавани на партера"). За момента ме спират сметките за ток, които са ми голям Х.

В духа на новата 2013, я да ви питам... всеки е свободен да се включи... свободни сте и да си мълчите... или да ми отговорите, когато ме видите... 

... имате ли си втори, допълнителен източник на доходи? Какъв е той и как си го намерихте?

Хайде ЗА много години! И ЗА още много любими снимки с някаква абсурдна психо настройка!